Тя се чукна за довиждане с колегите си и след два дни отпътува за Европа.
Това, повтаряше си тя, е моят шанс да преоткрия себе си. Да се преоткрия като жена, която не полага дори минимално усилие да прави една изначално необмислена кариера; която не се преструва, в моменти на гузна съвест, на нещо като родител; която не живее в порутена къща в скапан квартал сред оскотели съседи в този озлобен, вълчи град - живот, който на практика сама си бе избрала още навремето, когато записа колеж, и който впоследствие така и не намери сили да напусне. Нито Вашингтон, нито кариерата си, защото двете бяха свързани. Не тя бе планирала живота си; той просто ѝ се беше случил.
Шофьорът германец усили музиката - някакъв електронен поп-рок от осемдесетте.
- Ню уейв! - възкликна той. - Харесва ми!
Той барабанеше яростно с пръсти по волана, тактуваше с крак върху педала на съединителя и примигваше налудничаво, сякаш още в 9 сутринта се беше напомпал с амфетамини.
Кейт загърби ненормалника и зарея поглед навън, към пасторалния германски пейзаж, който прелиташе покрай прозорците на колата - заоблени хълмове, гъсти гори и селца от каменни къщи, сгушени една в друга, сякаш за да се предпазят от студа, заобиколени от огромни пасища с крави.
Да, тя имаше нужда от рестартиране. От ново начало. Имаше нужда най-после да бъде жена, която да не лъже непрекъснато съпруга си за това коя е всъщност и с какво се занимава.
- Здрасти! - бе казала Кейт, влизайки в кабинета на Джо една сутрин още с идването си на работа. С тази кратка двусрична дума се изчерпваше цялото ѝ предисловие. - Съжалявам, но трябва да те уведомя, че напускам.
Джо бе заровил лице в някакъв доклад - куп пожълтели листа, отпечатани на точково-матричен принтер, вероятно отлежавал върху някое произведено в СССР желязно бюро някъде из Централна Америка още от времето на Студената война. При тези думи той престана да чете и я погледна.
- Съпругът ми получи предложение за работа в Европа. В Люксембург.
Джо повдигна вежда.
- Та си казахме: защо пък не?
Макар и силно опростено, това обяснение отговаряше на истината. Кейт се бе зарекла да не лъже, поне в този конкретен случай. Освен по една-единствена тема, и то ако възникнеше. Макар тя да не се съмняваше, че рано или късно ще възникне.
Джо затвори папката с дебели сини корици, разкрасени с всевъзможни печати, подписи и резолюции. Отстрани имаше метална закопчалка. Той я щракна.
- Какво ще работи?
- Декстър се занимава с електронни системи за защита на банки.
Джо кимна.
- В Люксембург има много банки - добави тя.
Джо се усмихна леко.
- И той ще е в една от тях.
Кейт сама се изненада от съжалението, което вече изпитваше. С всяка секунда все повече се убеждаваше, че е взела погрешно решение, но сега честта ѝ повеляваше да го осъществи.
- Време ми е, Джо. Тук съм от... и аз не знам вече.
- От отдавна.
Към съжалението се прибави срам, някакво особено неудобство от собствената ѝ гордост, от ината и неспособността ѝ да преразгледа едно погрешно решение, след като веднъж го е взела.
- Именно. Отдавна. Честно казано, взе да ми омръзва. И то не от вчера. А сега се открива чудесна възможност за Декстър. За нас. Да изживеем нещо като приключение.
- Не ти стигат приключенията през живота ти?
- Като семейство. Наречи го семейно приключение.
Той кимна сдържано.
- Всъщност не го правим заради мен. Или може би само малко. Но главно заради Декстър. Заради кариерата му и защото му е време да изкарва истински пари. Освен това имаме нужда от смяна на обстановката.
Джо отвори уста и ситните му сивкави зъби се подадоха изпод побелелите мустаци, които сякаш бяха залепени върху пепелявото му лице. За да бъде изцяло в тон, Джо наблягаше и на сивите костюми.
- Има ли шанс да те разубедя?
Предишните няколко дни, докато Декстър още уточняваше битовите детайли на новия им живот, отговорът вероятно би бил „да“. Или „може би“ евентуално. Но през изминалата нощ Кейт най-после си бе казала, че е крайно време да вземе окончателно решение, и тази мисъл я бе накарала да седи изправена в леглото до четири сутринта, опитвайки се да реши какво всъщност иска. Досега през по-голямата част от живота си - всъщност през почти целия си живот - си бе блъскала главата с друг въпрос: от какво има нужда. А какво иска - това си беше съвсем различен вид предизвикателство.