- О!
- Трябва ми. Нужно ми е да сваля нещо от флашката.
Тя погледна по посока на ключовете му, които си бяха на мястото в керамичната купа върху масичката в коридора, точно където би ги оставил, ако наистина ги беше забравил.
- Какво предлагаш? - попита тя, като се опитваше да говори равно, без емоции, сякаш личните му драми не я засягаха.
- Вкъщи ли си?
- Да.
- Можеш ли да ги потърсиш?
- Къде?
- Където ги държа.
- Добре. - Тя пресече коридора и застана до масичката с ключовете, които си бяха в купата. - Не, няма ги тук.
- Би ли погледнала в колата? Може да са изпаднали от чантата ми, докато си търсех зарядното устройство.
- Разбира се. - Тя слезе до подземния гараж и погледна в празния багажник. - Тук са.
- О, слава богу! - Гласът му беше дрезгав и прекъсваше; сигналът в гаража беше слаб.
Тя не отговори. Тръгна обратно към асансьора.
- Виж - започна той, но се спря.
- Да?
Размишлява, каза си Кейт. Нека.
- Би ли ми направила една услуга?
- Естествено.
- Вземи връзката с ключове и иди при компютъра.
- Минутка. - Кейт отиде в дневната и седна на бюрото. - Казвай нататък.
- Компютърът включен ли е? Пъхни флашката.
- Готово.
- Добре. Кликни два пъти върху иконката.
Отвори се диалогов прозорец.
- Потребителското име - продължи Декстър - е AEMSPM217. Паролата е MEMCWP718.
Тя надраска двата кода на лист хартия, преди да ги набере на клавиатурата, за да си ги запази за по-късно; бяха твърде сложни, за да ги запамети от едно чуване. Мозъкът ѝ работеше на пълни обороти, опитвайки се да отгатне какво означаваха тези номера, но нищо не ѝ идваше наум. Във всеки случай нищо не ѝ изглеждаше познато.
- Какви са тези кодове?
- Създадени са от генератор на произволни числа. Помня ги наизуст.
- Защо?
- Защото само по този начин може да се получи код, който да е напълно неразгадаем. А сега, ако обичаш, кликни два пъти върху най-горната икона. Синьото „И“.
Това стартира някакво приложение, върху екрана пре- мигна непознато лого, след което се отвори малко прозорче, появи се нова поредица от букви и цифри, абсолютно безсмислени.
- Прочети ми какво пише.
- И това ли е произволно генериран код?
Той не отговори.
- Защо ти трябва?
- Кат! Моля те.
- Дявол да го вземе, Декстър! Нищо не ми казваш!
Той въздъхна.
- Това е програма, която съставя динамични пароли. С тях си отключвам компютъра. Всеки ден с нов код.
- Не ставаш ли леко смешен?
- Това ми е работата, Кат. Смешна ли ти се струва?
- Не, не исках да кажа... Съжалявам.
- Хубаво. А сега би ли ми прочела кода, ако обичаш?
- СМВ011999. - Прочитайки кода, тя си го записа, после му го повтори на глас. - Защо не запаметиш тази програма на компютъра си?
Той отново въздъхна, преди да отговори:
- Много е важно компонентите на една многофазна система за сигурност да се държат отделно един от друг. Колкото и да е надеждна системата, всеки компютър, включително моят, е уязвим от хакерски атаки. Всеки компютър може да бъде задигнат. Конфискуван от правоохранителните органи. Взривен. Залят с бензин и запален. Ударен с петкилограмов чук или изтрит с електромагнитен импулс.
- Ооо!
- Затова запаметих произволно генерираните кодове и затова използвам динамични пароли, подадени от външно устройство. Дали отговорът ми удовлетвори любопитството ти?
- Да.
- Чудесно. В такъв случай мога ли да се върна към задачите си за деня?
Двамата си затвориха. Кейт седя известно време, загледана в диалоговите прозорчета, после скочи от стола.
Пак навън, в гъстата мъгла, по хлъзгавите павета на притихналите улички около дома им, през мрачния Плас дю Театр, по тесните тротоари с два реда дървета на Рю Бомон, покрай магазини със скъпи детски дрехи, скъп шоколад и скъпи антики, после през оживеното кръстовище с Авеню дьо ла Порт Ньов и от там, притеснена, по лишения от чар булевард „Роаял“.
Сложи си ръкавиците.
Пак в бетонния бункер на онази офис сграда. Асансьорът този път бе празен, коридорът - дълъг и сив; антрето - тясно и тъмно. Пръстите на дясната ѝ ръка доближиха светещите клавиши. Тя усети с кожата си електрическото поле, сякаш искри прескочиха разстоянието от сантиметър до върховете на пръстите ѝ, разляха се нагоре и надолу по тялото. Мъчителният трепет на очакването.
Кодът едва ли беше произволно генерираният за деня; нямаше логика Декстър да се допитва до флашката всеки път когато искаше да си влезе в офиса. Можеше - трябваше - да е нещо, което той знае наизуст, да е един и същ код за всеки ден. Например онази парола, която с неохота ѝ бе разкрил. Тя си я бе повторила десет-двайсет пъти по време на краткия път до тук: трябваше да е същата парола. Нямаше как иначе.