Дали всичките онези папки изобщо бяха негови? Или бяха собственост на клиента му, който и да бе той? Може би Декстър нямаше нищо общо с идиотското съдържание на този офис?
Кейт слезе от колата, задавена от въпроси без отговор, и закрачи в дъжда, смеси се със стадото и влезе в училищния двор точно когато първите деца заизлизаха през стъклената врата и нагазиха право в локвите, нехаещи за дъжда. И за каквото и да било друго.
Кога щеше да бъде разкрита? И от кого?
Кейт отново и отново си повтаряше наум, че няма доказателства да е действала по предварително начертан план. Декстър трябваше да приеме обясненията ѝ, дори да се съмняваше в тях. Но какви щяха да са тези обяснения? Какво извинение щеше да измисли за това, че е откраднала ключовете му и е влязла в офиса му да души наоколо?
Можеше да изиграе докрай фарса, че ключовете са изпаднали в багажника на колата. И че след като той ѝ е продиктувал кодовете по телефона, не е могла да сдържи любопитството си.
Или пък можеше направо да мине в контранастъпление: да го обвини заради прекомерната му тайнственост. Ако ми беше споделил поне нещичко, щеше да му каже, каквото и да било, може би нямаше да изпитвам нужда да се ровя сама. Ти си виновен! Ти ме накара да го направя.
Но как щеше да обясни откъде е научила местонахождението на офиса му?
Ако пък нещата се обърнеха, какво ли щеше да бъде неговото обяснение?
Може би все пак Декстър беше такъв, какъвто твърдеше, че е: консултант по сигурността към някаква банка, който върши всичко предимно по електронен път. Затова цялата му работа, цялата информация, свързана с нея, беше в компютъра, до който тя нямаше достъп. Ами всичките онези книжа в офиса му? Те може би бяха за свободното му време, нещо като хоби.
Или... Или какво?
Декстър редовно, всеки месец, добавяше доста пари към текущата им сметка и никога не теглеше съмнително големи суми от нея. Явно някой му плащаше, за да върши нещо. Кой?
Освен това изобщо не беше случайност, че Джулия и Бил са агенти на ФБР, командировани към Интерпол. Вероятно разследваха нея или Декстър. Защо?
Кейт бе живяла толкова години, без никой да знае истината за нея. А сега ситуацията се бе обърнала и тя имаше насреща си хора, за които не знаеше каквото и да било. Знаеше само едно: че вече няма друг избор, освен да преосмисли всичко, което някога си бе внушила за своя съпруг.
Тя се наведе към момчетата и протегна ръка да закопчае предпазните им колани; кожата ѝ настръхна от студения метал, острите ръбове се впиха в месото.
Разбира се, Декстър можеше и да е абсолютно невинен. За офиса му можеше да има обяснение, за което вече се бе сетила, или такова, за каквото никога нямаше да се сети. И тогава виновната щеше да се окаже тя. Нея следяха от Интерпол. Заради Торес.
Тя седна зад волана.
Това, което не можеше да си обясни, бе как тази отдав- нашна случка е станала повод за ново разследване. Или имаха доказателства срещу нея отпреди пет години, или нямаха. Но нищо от сегашния ѝ живот в Люксембург не беше свързано по какъвто и да е начин със станалото в Ню Йорк, с онова, което се бе опитала на всяка цена да прикрие. То я бе накарало да разбере, че никога повече не може да върши оперативна работа. Че не беше достатъчно силна, нито до- статъчно рационална, за да запази обективност. Да разграничи родителските си страхове от професионалните си задължения. Вече не вярваше на самата себе си, че е в състояние да постъпва правилно; нито можеше да изисква доверие от околните. Трябваше да напусне. И напусна.
Но с напускането си не можеше да изтрие действията си. Онази част от миналото ѝ, от която нямаше как и къде да избяга.
19
Посланикът беше застанал в дъното на входното фоайе, до една кръгла маса с огромна ваза, в която беше натъпкан екстравагантен, издигащ се до тавана букет от цветя, клонки, пъпки, палмови и папратови листа, фльонги и финтифлюшки, стърчащи, висящи и развяващи се във всички посоки без всякаква видима логика. Антибукет.
- Добре дошли - каза той. - Аз съм Джоузеф Уилямс. - Подаде ръка на Декстър. - А това е съпругата ми Лорейн. Толкова ни е приятно, че отделихте време да бъдете с нас на ежегодното ни коледно парти.
При ръкуването четиримата кръстосаха ръце и неловко се засмяха.
- Но ние с вас сме се виждали - обърна се съпругата към Кейт и ѝ намигна, сякаш това си беше тяхна женска тайна, сякаш кой знае какви ги бяха вършили заедно. Но зад намигането нямаше нищо, жената просто обичаше да си намига.