- Весела Коледа - каза Джулия.
- Весела и на теб.
- Къде се губиш? Напоследък нещо не те виждам. - Джулия бе оставила на телефона ѝ няколко съобщения, на които Кейт не отговори. След онова, което знаеше, още не бе решила как да се държи с нея.
- Празници, нали разбираш. - Кейт не продължи мисълта си, а и Джулия не очакваше обяснение.
И двете усещаха, че естеството на отношенията им не предполага искрен отговор. То допускаше възможност едната да избягва другата, без да се чувства длъжна да ѝ дава сметка. Естеството на отношенията им можеше с еднакво основание да се опише като взаимна откритост и взаимно лицемерие.
- Приятно ми беше да се запозная с баща ти.
Джулия се усмихна.
- Благодаря. Той ме изненада с това посещение.
- Аха.
- Е, радваш ли се, че ще ходите в Южна Франция? - попита Джулия. - Сигурна съм, че ще си изкарате страхотно.
- Хм - каза Кейт. - Всъщност решихме друго.
- Наистина ли? - В тона на Джулия, в насиленото любопитство, с което повдигна вежди, имаше нещо, което накара Кейт да си каже, че за нея това не е новина.
- Отиваме на ски.
- На ски?! Ти се шегуваш. Ами и ние също!
Последно Кейт бе чувала, че Джулия и Бил ще се върнат у дома за празниците. В Чикаго.
- Къде ще ходите? - попита тя, макар вече да знаеше отговора.
- Във Френските Алпи. Горна Савоя.
Ама разбира се.
- Вие също ли?
Колкото и да се насилваше да каже нещо подобаващо възторжено, Кейт не можеше да се измъкне от задушаващата хватка на параноята. В отговор само кимна.
- Невероятно! -възкликна Джулия. - Непременнотрябва да се съберем. Ще караме ски заедно. Бил толкова ще се зарадва...
Кейт успя да се усмихне измъчено.
- Също и Декстър.
- Какво Декстър? - чу се гласът на съпруга ѝ, който се бе приближил неусетно. - Декстър е адски красив? - Той се наведе и целуна Джулия по двете бузи. - И неустоимо секси?
Джулия го плесна с длан по гърдите.
- Декстър ще се зарадва, че всички отиваме заедно на ски в Алпите.
Той извърна рязко глава към жена си и очите му проблеснаха обвинително.
- Знам какво си мислиш - възропта Кейт. - Но не сме се наговаряли. Нищичко не знаех по въпроса. Джулия? Кажи му, моля те!
- Кейт нищо не знаеше по въпроса - потвърди Джулия. - Уверявам те. Двамата с Бил решихме в последната минута. Всъщност преди два дни.
- Лъжете - каза Декстър, колкото огорчен, толкова и зарадван. - Заобиколен съм от лъжливи жени.
Никой не се нахрани като хората. Гостите си вземаха ханки, дъвчеха нещо на крак, но вечеря в истинския смисъл на думата, със сядане на маса в определен час, нямаше, така че вилиците си лежаха недокоснати по масите. Всички се хранеха с пръсти. И най-вече пиеха.
Кейт не си бе дала труда да брои чашите си с вино - пет, може би шест. Пианистът, който в началото подрънкваше популярни джазови пиеси, бе изместен от класически рок парчета на запис, с намален звук, за да не пречат на разговорите. В един момент някой усили звука. Хотел „Калифорния „Никога не можеш да си отидеш.“
Тя беше застанала в центъра на малката дневна и се поклащаше леко в ритъма на музиката. През алкохолната мъгла като колеблив слънчев лъч проникваше смътно усещане за яснота: всичко беше алтернативна реалност, може би нито един от присъстващите не беше това, за което се представяше. Също като Кейт, която знаеше единствено че години наред е играла роля.
А сега ѝ изглеждаше все по-вероятно и Декстър да не е този, който твърдеше, че е. Какво, по дяволите, правеха всички онези материали в офиса му? Какви ги вършеше той там?
Кейт се огледа и откри с поглед Джулия, затисната в ъгъла от един баща от училището, за когото всички си мислеха, че е прикрит хомо. Бил беше изчезнал. Също и хубавата Джейн.
Кейт грабна поредната чаша шампанско от мокрия бюфет - подредени плътно една до друга, издължените чаши приличаха на обърнати кегли. После с отработено нехайство прекоси стаята, като разсеяно докосваше всевъзможните джунджурии по пътя си. Върхът на показалеца ѝ минаваше по гладките им студени повърхности: бронз, стъкло, сребро. Щом излезе в коридора, тя извади мобилния телефон от чантичката си и натисна един от клавишите, за да освети дисплея.
- Да - каза Кейт на въображаемия си събеседник. - Всичко наред ли е? - Мъжът в тъмен костюм, застанал на пост до вратата, я изгледа и получи от нея извинителна усмивка. - Не, скъпи мой! - възрази тя на нищото. - Изобщо не ме безпокоиш. Казвай, какъв е проблемът?