Никой друг не се качи с тях. Седалката се изстреля напред, после се заиздига стръмно над голите скали, нашарени с плетеница от тъмни нишки като разширени вени.
- Вълнуващо, а? - подхвърли Бил.
Седалката се ориентира хоризонтално, за да премине над тясно дере, издълбано като с длето в склона на планината; някъде долу сред заснежените ели се пенеше забързан ручей, коритото му беше осяно с обли камъни, хиляди и хиляди, розови и сиви, бели и черни, кафяви и бежови, големи, средни и малки.
- Когато се спускаш бясно надолу, не знаеш какво има на пътя ти.
Седалката им премина над дерето и се заизкачва по следващия скалист склон, покрит с преспи сняг и ледени висулки; навсякъде бяха разхвърляни огромни обли камъни, сякаш великани бяха играли на петанк. Бяха високо над земята - поради особеностите на терена вместо на обичайните шест-седем се движеха на петнайсет-двайсет метра от каменния склон.
И тогава седалката забави ход. След което спря.
Висяха на студа, на ледения вятър. От рязкото спиране седалката им се люшна напред, после назад. Третият закон на Нютон в действие - тук, на този планински склон. Напред, назад, пак напред, пак назад.
Нещо изскърца.
По гръбнака на Кейт премина студена тръпка. Това беше грешка. Не биваше да е тук в този момент, насаме с Бил.
Вятърът се усили и вече виеше, седалката се люлееше във все по-широка дъга, шарнирите скърцаха. Едва ли има по-ужасно усещане за студ от това да си заседнал с открит лифт във ветровит зимен ден. Всичко ти се смръзва.
Кейт погледна нагоре, към скобата, с която седалката бе закрепена за въжето.
- Страшничко, а? - Бил се наведе напред и хвърли бърз поглед надолу. - Ако паднеш от тук, мислиш ли, че ще загинеш?
Скобата беше захваната за стоманеното въже сякаш с гигантски клещи, от мястото си Кейт виждаше шева, при който би могла да се разтвори.
- Как мислиш?
Тя го погледна. Дори през розовите си очила забелязваше в него нещо ново, някакво изражение на лицето, което не бе виждала досега. Кораво и безмилостно.
- Страхувала ли си се някога през живота си, Кейт?
Едуардо Торес живееше в апартамент в „Уолдорф-Астория“ - хотела, където отсядат президенти, когато прескачат до Ню Йорк, за да се снимат на трибуната на ООН, в ложата на Метрополитън Опера или на бейзболен мач. Само че Торес не бе отседнал в президентския апартамент. Не беше президент, макар да си мислеше, че едно президентство би му отивало. И то не само мексиканското. Торес имаше грандиозни планове за панамериканско наддържавно управление: Съвет на нациите, на който да стане председател. Да бъде най-могъщият човек в западното полукълбо, лидер на половин милиард души, живеещи на юг от Съединените щати.
Но най-напред трябваше да си осигури триумфално завръщане след неофициалното си изгнание. Когато загуби изборите, той не се призна за победен като достоен политик; вместо това гръмогласно отхвърли изборните резултати и призова към насилие, което предизвика ответно насилие. Страхувайки се за живота си, бившият генерал бе принуден да напусне къщата си в тузарския квартал „Поланко“ в Мексико Сити и да се премести в Манхатън, където поне не му се налагаше да вдига под тревога цял полк, за да охранява ресторанта, в който вечеряше. В Щатите се чувстваше в безопасност и с пет-шест бодигарда.
Торес бе посветил цяла година на търсенето на съюзници и набирането на средства за следващите избори или за преврат, или за какъвто начин измислеше междувременно, за да се върне на власт; беше обсебен до лудост от тази идея. Никой с капка здрав разум в главата не желаеше да има нищо общо с него.
В отчаянието си той затъваше във все по-голяма безизходица, от което изпадаше във все по-дълбоко отчаяние. Порочен кръг.
Междувременно Кейт бе предприела едно пътуване до Южно Мексико, което щеше да се окаже последната задгранична мисия в кариерата ѝ. Провела бе поредица от неособено тайни срещи с местни политици, опитвайки се да привлече на своя страна - или поне да не настрои негативно - всеки, който имаше макар и минимален шанс да стане следващият държавен глава. Това включваше генерали, предприемачи, кметове - всякакви хора, разполагащи с ресурс рано или късно да стартират своя президентска кампания. Седяла бе в градините на частните резиденции, с бу- генвилии, пълзящи по прясно белосани стени, отпивала бе силното им кафе от пъстри керамични чаши, поднесени на сребърни табли, успяла бе да ги изтърпи с цялата им пуеш- ка надутост.