След което се бе върнала във Вашингтон при своя съпруг и шестмесечния си първороден син. Един ден, както си вървеше по улицата, връщайки се в службата от обяд, до бордюра спря лимузина. Шофьорът свали прозореца си.
- Сеньор Торес ще е благодарен, ако му отделите няколко минути.
Кейт бързо направи разбор на ситуацията и възможните си реакции. Какъвто и безумец да беше Торес, той не би посмял да посегне на служител на ЦРУ насред Вашингтон.
- Той е в „Риц“ и ви чака.
Кейт седна на задната седалка и след пет минути влезе в хотелското фоайе, където я пресрещна един бодигард и я насочи към апартамента на Торес.
- В никакъв случай - каза Кейт. - Ако иска да ме види, може да слезе долу в бара.
Сеньор Торес я откри в лоби бара, седна срещу нея, поръча си минерална вода и се поинтересува от здравето ѝ - един гратисен период, който продължи точно трийсет секунди, преди да се впусне в проповеди. Половин час тя слуша мълчаливо тъжната му история, визията му за Мексико и цяла Латинска Америка; не го прекъсна, докато с патос ѝ изложи тотално абсурдните си аргументи защо според него ЦРУ би трябвало да го подкрепи.
През цялото време Кейт се стараеше да излъчва съмнение и умерен песимизъм, да не се ангажира по никакъв начин и - най-важното - за нищо на света да не се конфронтира с него. Тя познаваше Торес от десет години и не желаеше да го дразни, освен ако не се налагаше.
Торес поиска сметката от сервитьора. Каза на Кейт, че на другата сутрин се връща в Ню Йорк, но ще очаква да поговорят отново при удобен за нея случай. Тя му отвърна, че трябва да се посъветва с началниците си.
Той кимна бавно, притворил очи, сякаш изразяваше дълбока благодарност. Но не и с думи.
Кейт стана да си ходи.
И тогава Торес посегна към сакото си и извади нещо от горното джобче. Сложи го върху полираната черешова маса, без да обяснява нищо.
Тя погледна надолу. Беше снимка - девет на тринайсет сантиметра, върху гланцова хартия. Наведе се, за да види по-отблизо ясното изображение, очевидно заснето от разстояние с мощен телеобектив. Очите ѝ се вдигнаха от снимката към мъжа, седнал срещу нея.
Торес гледаше в далечината, сякаш тази мълчалива заплаха нямаше нищо общо с него. Сякаш беше просто куриер, а цялата тази грозна история беше между Кейт и някой друг.
21
Бил караше пред Кейт по стръмната необработена писта - от едната ѝ страна имаше гъста гора, от другата скали, а по цялата ѝ дължина стърчаха ограничителни прътове с черни шапчици. Беше писта за напреднали, далеч над способностите на Кейт. Той явно беше решен да я изведе на следващото ниво и тя имаше избор: да откаже или да се пребие. Така или иначе, след този опит вече нямаше да е същото.
Стиснала зъби, тя се носеше по пълния с бабуни склон. Двойка луди тийнейджъри профучаха с бясна скорост покрай тях и се загубиха в далечината. Двамата с Бил останаха отново сами в мъртвешката тишина на заснежените планини, близо до швейцарско-френскага граница.
Кейт прекоси неравния терен към точката, където склонът рязко свършваше и започваше небето. От там се виждаха билата на далечните планини, но не и какво имаше под краката ѝ, толкова беше стръмно. С периферното си зрение зърна смразяващ кръвта предупредителен знак: фигура на скиор с разперени ръце и крака, отчаяно размахващ щеки, който падаше в някаква пропаст. Знакът обещаваше сигурна смърт на всеки, дръзнал да премине оттам.
- Добре се справяш! - чу гласа на Бил зад себе си.
Но това не я успокои. Реши да спре, но не спря, продължи да се пързаля надолу, после отново реши да спре и отново не спря. Ските я носеха все по-бързо, чуваше свистенето при завоите на Бил зад гърба ѝ, вляво видя пропастта, поне десет метра свободно падане до стърчащите от склона остри камъни, още шест-седем метра до дъното на дерето, лявата ѝ ска се плъзна натам, към ръба и въздуха зад него...
Тя рязко зави, кантовете ѝ се врязаха в снега, предната ска вдигна малка вихрушка и Кейт се закова на място.
И тогава разбра, с малко закъснение, че е спряла твърде рязко, без предупреждение. Защото в този миг зад гърба си чу вик...
Усети щеката му, която се опитваше да я събори на земята...
Върховете на ските му застъпиха нейните...
Почувства сблъсъка, моментния натиск върху хълбока, рамото и торса си и изведнъж тялото ѝ полетя във въздуха, понесе се към ръба на пропастта, към дългото фатално сво- бодно падане, щеките не бяха в ръцете ѝ, въртяха се като перки, прикрепени с найлоновите си каишки към китките, само едната ѝ ска беше закрепена за обувката, а мозъкът ѝ трескаво се опитваше да си припомни наученото кой знае къде - при скаутите, в тренировъчния лагер, по телевизията? - за най-добрата позиция при падане от петнайсет метра върху гола скала...