Кейт се опита да повдигне глава, но не успя. Не можеше да движи шията си, раменете, ръцете. Не виждаше нищо освен някакво бледорозово сияние в почти пълния мрак. Лицето ѝ беше притиснато към сбития зърнест сняг. Студът проникваше през кожата ѝ, представяше си как лицевите мускули замръзват като във фризер, като прясно уловена сьомга в хладилната камера на океански траулер, очите ѝ застинали в орбитите.
Сякаш някаква огромна тежест беше паднала върху гръбнака ѝ и я приковаваше към земята, парализирайки движенията ѝ.
Опита се да раздвижи пръстите на краката си, но не можеше да каже дали е успяла заради проклетите скиорски обувки.
Дишането ѝ се учести.
И тогава сякаш тежестта върху гръбнака ѝ се премести. Тежестта наистина се движеше, най-напред натискът се увеличи, после отслабна и накрая изчезна.
Кейт чу някакъв звук.
Стори ѝ се, че вече можеше да се движи. И наистина, тя се преобърна, претърколи се през рамо, отлепвайки лицето си от снега, малко сняг остана по очилата ѝ, но вече не ги закриваше изцяло, тя отново виждаше очертанията на света около себе си и звукът, който бе чула току-що, се повтори - беше човешки глас. През пролуките между снега видя Бил, надвесен над нея, който я питаше дали всичко е наред.
Ами наред си беше.
В планината мракът падаше бързо. Към три слънцето беше слязло ниско над хребета и светлината стана синкава, без сенки.
Кейт се спусна сама до подножието на леката писта - имаше нужда от почивка след агресивното каране с Бил. Запъти се бързешком към бариерата на високоскоростния седалков лифт; за щастие нямаше други чакащи, щеше да си пътува сама. Но изведнъж до нея се появи още една фигура със ски на краката.
Беше мъж. Кайл. Най-после.
Бариерата се вдигна, двамата се оттласнаха с щеките си и застанаха на червената линия. Седалката се задаваше, когато още един скиор застана на линията, нарушавайки личното им пространство. По дяволите!
Тримата се тръшнаха едновременно върху забавилата скорост седалка. Кайл постави предпазния лост.
- Bonjour - каза той, гласът му едва се чу от стърженето на потеглящата седалка.
Кейт повдигна очилата от лицето си и го погледна. После се обърна на другата страна, за да огледа и другия скиор. Широко ухилен, той също я гледаше. Беше Декстър.
- Скъпи! - извика тя. - Как ме издебна само... - Достатъчно силно, за да чуе Кайл.
- Ами да, издебнах те! - отвърна тържествуващо Декстър. - Как беше при теб?
- Супер! - каза тя, като се питаше дали Декстър е чул поздрава на Кайл.
Декстър се беше навел напред и поглеждаше ту Кайл, ту нея.
Сто пъти по дяволите!
- Вие познавате ли се?
Господи - молеше се Кейт, - дано този тип Кайл да не се окаже идиот.
- Не - отвърна Кайл.
- Току-що я поздравихте.
- В планината хората се поздравяват.
Кейт гледаше пред себе си, докато двамата мъже разговаряха през нея, а седалката ги носеше нагоре към небето.
- Декстър Мур - каза Декстър. - А това е съпругата ми, Кейт.
- Аз съм Кайл. Приятно ми е.
- Тук ли сте отседнали? - попита Декстър. - Или идвате само да карате?
- Дойдох да покарам - отвърна Кайл. - Иначе живея в Женева.
Седалката глухо изтропа и потрепери, бяха минали през стълб.
- Днес караме с още едно семейство американци - каза Декстър. - Наши приятели от Люксембург, където живеем сега.
Кайл не знаеше нито как да продължи този разговор, нито как да го прекъсне. Кейт се питаше как да постъпи. Реши да си мълчи, докато двамата мъже си разменяха баналности.
Бил си свали ръкавицата, Кайл също и двамата се здрависаха.
- Открихме този човек сам в планината. И той е американец - обясни Декстър.
Стояха на билото, под ледения вятър, от едната страна имаше възвишение, пълно с бабуни, от другата - скалист склон, преграден с хлабаво жълто въже, което по никакъв начин не би могло да забави, камо ли да спре човек, решил да се самоубива.
Бил огледа Кайл.
- Ние сме навсякъде.
Кайл се усмихна и едрите му бели зъби блеснаха на поруменялото от студа лице.
Декстър погледна часовника си.
- Трябва да тръгваме. След няколко минути ще пуснат децата от ски училището. - Той се обърна към Кайл. - Какво ще кажеш за едно питие след това?