Кайл се поколеба, но не за дълго. Точно толкова, колкото бе нужно на човек, за да си помисли дали да приеме, или да откаже покана от непознати.
- Разбира се - отвърна той. - С удоволствие.
Слънцето беше залязло зад назъбения хребет на югозапад и вече се смрачаваше. Петимата американци пресякоха билото в индийска нишка, ските им стържеха по отъпкания заледен сняг, найлоновите им костюми шумоляха, щеките им потракваха в обувките. Кейт усещаше Бил плътно зад себе си и от близостта му по гръбнака ѝ пробягваха ледени тръпки.
Всички мълчаха.
Зад един завой видяха няколкото високи сгради, заобикалящи детското село и файтоните, които се движеха с учудваща бързина. Всичко бе покрито с прясно навалял сняг и осеяно с ярки електрически лампи - пъстра жизнерадостна сцена на фона на притъмнялата долина, далечните планини и безкрая на тъмносиньото небе.
- Кой е Кайл? - попита Бил.
Кейт вдигна рамене и каза нехайно:
- Човекът от лифта.
- Да, бе - изпръхтя подигравателно Бил. - Колкото аз съм човекът от тенис клуба.
Кейт усети как мозъкът ѝ прегря. Какво намекваше Бил? Тя отвори уста, после я затвори, отново понечи да каже нещо, но нищо не ѝ идваше наум. Каквото и да кажеше в този момент, щеше да прозвучи подозрително. Но не по- малко подозрително щеше да бъде и ако просто си замълчеше.
- Не разбирам накъде биеш.
Внезапен порив на вятъра вдигна във въздуха ледени кристалчета.
- Е, ще ми кажеш ли?
Бил я изгледа, после се обърна и подкара напред, без да ѝ отговори.
Имаше едно-единствено обяснение: той знаеше. И знаеше, че тя знае, че той знае.
Кейт се оттласна и го последва. Спуснаха се по склона, взеха завоя, прекосиха платото и скоро се сляха с тълпата в центъра на курорта. Родителите обикаляха детското село, прегръщаха малките скиори или им подаваха „пет“ с разперени пръсти, а някои от дечицата плачеха от облекчение, че най-после виждат мама или татко след един безкраен ужасен ден на самота.
Декстър се отправи през портала към детското ски училище, а Джулия и Бил предложиха да отидат до най-близкото бистро и да запазят голяма маса. Кайл и Кейт останаха сами на главната алея, заобиколени от хилядно множество.
- Няма да ти хареса... - започна Кайл.
Кейт наблюдаваше Декстър, който се наведе и вдигна двете деца в прегръдките си, по едно във всяка ръка. Въпреки разстоянието и гората от ръце, крака и щеки тя ясно видя сияещите личица на синовете си. Татко им се беше върнал.
- ... като чуеш кого разследват - довърши той.
Кейт се обърна към него.
- Кого?
- Съпругата.
Кейт си каза, че би трябвало да е изненадана, но не беше. А също и че не е редно да изпитва облекчение, но изпитваше. Поне малко. Каквото и да бе направил съпругът ѝ, едва ли беше по-лошо от нейното.
- И за какво го разследват според теб?
Декстър сваляше яркожълтите жилетки на момчетата, с които те изглеждаха като миниатюрни състезатели в гигантски слалом.
- За компютърни кражби.
- На какво?
Внезапно до тях изникна Джулия.
- Ей там сме - каза тя. Кейт усети как сърцето ѝ спира. - В бистрото със зелената тента.
Кейт едва я чуваше в глъчката; беше невъзможно Джулия да е подслушала разговора им. Или се лъжеше?
Децата се приближаваха, помъкнали ските си като на- ръч дърва пред гърдите, следвани от широко ухиления Декстър. Кейт ги прегърна, опитвайки се безуспешно да отвлече поне за миг мислите си от ужаса, който я бе сковал.
Всички се затътриха през снега и тълпата към Бил, който седеше сам на огромна дървена маса за пикник като изпаднал в немилост директор в края на управителен съвет.
Кейт имаше нужда от още минута насаме с Кайл, дори по-малко - няколко секунди.
Всички се настаниха около масата от грубо рендосани чамови дъски и скоро сервитьорът донесе поръчката им - горещ шоколад с разбита сметана, гигантски халби пенлива бира и чинии с ябълков пай.
- Е... - започна Бил. - Кайл беше, нали?
- Точно така, Бил.
- Живееш в Женева, казваш?
- Да.
- Интересен град.
- Не особено.
- Изглеждаш ми познат отнякъде. Не сме ли се срещали?
Кейт имаше чувството, че ще се пръсне.
- Мисля, че не.
Бил кимна, но не в знак на съгласие.
- С какво се занимаваш, Кайл?
- Адвокат съм. А сега ме извинете - той се надигна от стола си, - защото понякога дори адвокатите имаме нужда от тоалетна.
Кейт усещаше върху себе си погледа на Бил. Подозрението му към Кайл изпълваше въздуха около масата като неприятна миризма, която изгаряше ноздрите ѝ. Престори се, че наблюдава хората наоколо - скиори с ярки екипи и каски на главите, деца, замерващи се със снежни топки, лаещи кучета, сервитьорки, понесли над главите си отрупани с халби подноси, старици с кожени палта, тийнейджъри с цигари в устата.