Пук!
Кейт се извърна, стресната от звука на поредната тапа, изтръгната от Кристина, която беше твърде нетърпелива или може би твърде пияна, за да я избута бавно навън, а вместо това я хващаше и дръпваше с всичка сила, така че пенливата струя избликваше от гърлото, после тя я попиваше с хавлиена кърпа и забърсваше стените на бутилката, преди да налее - също така припряно и небрежно, разсипвайки част от шампанското. Из кухнята се въргаляха много празни бутилки.
Тази вечер беше първото им светско събиране след карането на ски и вечерята с тъй нареченото „семейство Маклийн“ преди седмица. Бяха се върнали в Люксембург предишния ден.
Кристина доля тежката кристална чаша на Кейт. Нима тези хора наистина притежаваха дузини кристални чаши за шампанско? Стъклария за хиляди долари? Която се ползва веднъж в годината?
В съседната стая забеляза Джулия. За последен път бе разговаряла с нея на сбогуване пред ресторанта в алпийския курорт, когато си размениха фалшиви целувки, а тя си мислеше за децата, изморени и капризни, и за Кайл, който се бе оказал изненадващо приятен за компания, и за новината, че двамата агенти на ФБР подозират съпруга ѝ в присвояване на близо седемдесет и пет милиона долара.
Кейт все още не бе казала нищо на Декстър.
Най-използваният език на партито беше английският, тук всички го говореха. Но понеже домакините бяха датчани, чуваше се и много датска реч, неразличима за Кейт от шведски или норвежки, много подобна на холандски или немски. Кейт се справяше с романските езици, можеше да общува почти на всички, дори на оскъден португалски, трябваше просто да си върти малко по-различно езика в устата. Но тези северни езици? Пълна мъгла.
Джулия срещна погледа ѝ. Кейт си пое дълбоко въздух, за да успокои нервите си.
Подобно на други мъже от компанията, Декстър беше по дънки и черна риза; неговата обаче беше единствената пусната над панталона, докато всички останали се бяха препасали с широки кожени колани с тежки токи. Явно особено държаха да изложат на показ гравираните златни или сребърни монограми върху токите. На Декстър никога не би му хрумнало да си купи такъв колан с такава тока, че на всичко отгоре да си натъпче ризата в дънките, за да се изфука с него. Кейт си мислеше, че познава съпруга си: това просто не беше в негов стил. Но дали наистина го познаваше?
Тя огледа мъжете наоколо. Банкери с платинени часовници и обувки от алигатор, по дизайнерски дънки и копринено-памучни ризи с проблясващи седефени копчета, увлечени в разговори за ски курорти и планински хижи с всички удобства, каквито мнозина от тях притежаваха, за вилите си в Испания и полетите си в първа класа до Сингапур, за новия модел „Ауди“ и предишното поколение „Ягуар“, за обменния курс на долара спрямо еврото, за данъчни декларации и хедж фондове. Всичко опираше до пари - как се изкарват и как се харчат, изяждат, изпиват, обличат, слагат на китката.
За Коледа Декстър ѝ беше подарил часовник - златен, с кожена каишка, семпъл и елегантен. Тя бе видяла цената му на онази витрина на Рю дьо ла Бушри: 2100 евро. Всички съпрузи излизаха на пазар по централните улици два пъти годишно: за Коледа и за рождения ден на жените си. Гледаха едни и същи витрини на едни и същи улици, сравняваха едни и същи цени, които съпругите им вече знаеха наизуст, така че всеки можеше с точност да оцени всяка дамска чанта: тези от среден размер бяха по 900 евро, а онези с по-големите прегради - по 1390.
Всичките тези жени и майки, всичките бивши адвокатки и учителки, бивши психиатърки и рекламни агентки, сега бяха готвачки и чистачки и излизаха само на пазар и колкото да обядват заедно. Те знаеха кое по тях колко струва - белег за доходите на съпруга им и за готовността му да си пръска парите за нищо. Доказателство за брачна привързаност.
Дали и Декстър не беше станал един от тях, без да го забележи? Ако да, все още го криеше. Пък и Кейт му позволяваше да го крие. Защото не смяташе, че би имало голяма полза да го подлага на разпит точно в този момент, когато единственото, което знаеше със сигурност, бе, че ФБР го подозира в престъпление. Искаше сама да стигне до истината. За което шансовете ѝ бяха не по-лоши от на когото и да било. Дори по-добри: имаше достъп до компютъра му, до вещите му, до дневното му разписание. Познаваше цялата му история. Начина му на мислене.
- Здрасти, Кейт - каза Джулия.
Изражението на лицето ѝ беше непроницаемо. Кейт не можеше да определи на какво равнище на истина, или на измама, се бяха договорили негласно да останат занапред. Честността е въпрос на взаимно съгласие.