- Не, разбира се - отвърна Кейт.
Дексгьр бе уредил лично всички подробности по пътуването им до Амстердам, защото негов стар приятел - колега от началото на кариерата му като дребен служител към интернет доставчик - имаше път натам по работа. Двамата се бяха открили отново през социалните мрежи и бяха решили да се видят след толкова години, и то в Европа.
Това беше първото им семейно пътуване, за което Кейт не бе направила резервациите от къщи. От лаптопа си, който Джулия я бе помолила да ползва за няколко минути преди време, когато уж имаше проблеми с интернета.
Декстър се събуди много преди зазоряване. Кейт остана в леглото, без да мърда, като се взираше в тъмното, докато той си взе душ и се облече, експедитивен както винаги. Когато чу вратата да се затваря зад него, тя стана.
Започна разследването си по тъмно, с компютъра. Влезе в явните им банкови сметки - едната във Вашингтон, другата в Люксембург. Американската сметка имаше минимална защита - потребителско име и парола. Но люксембургската изискваше дълго, произволно генерирано потребителско име - поредица от безсмислени букви и цифри - и подобна парола, след което трябваше да се попълни код за достъп, също на произволен принцип, като от Кейт се искаше да постави правилните букви и цифри в матрица от полета, наподобяваща пъзел.
Ако това беше процедурата за 11 819 евро, колкото имаха в банковата си сметка, тя можеше само да гадае какви предпазни мерки са взети за 50 милиона евро, и то крадени пари. Наизустяването на подобен код би било непосилно за Декстър или за когото и да било. Най-вероятно номерата на сметките му и кодовете за достъп бяха записани някъде. Едва ли ги пазеше в офиса си - административна сграда в центъра на града, заобиколена от всевъзможни правоохра- нителни органи. Офисът можеше да бъде обискиран от полиция, сградата затворена, имотът конфискуван.
Сигурно държеше информацията в апартамента им.
Кейт започна да отваря и затваря всеки файл от харддиска, който не беше неин, търсейки сходна информация за други банкови сметки.
Когато след час момчетата се събудиха, тя все още не бе открила нищо. Друго не бе и очаквала. Както ѝ бе казвал сам Декстър, можеше да се проникне във всеки компютър. Но Кейт бе решила да работи методично и търпеливо.
Все някъде щеше да намери това, което търсеше.
Бяха ѝ нужни два часа, за да прерови чекмеджетата на бюрото в работния им кабинет, да прегледа всяко късче хартия, да отвори и изтръска всеки плик и всяка папчица, търсейки написани на ръка бележки. Обръщаше и оглеждаше от всички страни разпечатки, телефонни сметки, банкови извлечения - всичко, което Декстър би могъл да използва, за да запише кода.
Нищо.
Кейт насочи вниманието си към книгите, които Декстър бе избрал да донесе в Европа - няколко романа, речници, пътеводители, технически помагала. Научи единствено, че съпругът ѝ си пада по цитати от „Конфедерацията на глупците“.
Дойде ред на всевъзможните тетрадки и бележници, пръснати из цялата къща: тънките тефтерчета на момчетата, дебелите бележници, работните тетрадки за училище, блокчетата за рисуване - последните прегледа, като се опитваше да не се разсейва от детските рисунки по тях. Бен беше навлязъл в своя „чорапен“ период на художник портретист, в който всичките му герои по комичен начин приличаха на чорапи.
Чекови книжки от американски банки, разписки от депозити, фотоалбуми. Паспортите на децата. Чекмеджетата на нощните шкафчета. Аптечката в банята. Джобовете на палтата. Кухненските шкафове.
Нищо.
В десет и половина Декстър се върна от Лондон - изтощен, сякаш бе отсъствал години, а не едва от сутринта. Двамата с Кейт размениха по няколко думи - не, полетът не бил лош, да, срещата минала добре, - след което той си легна и подпря на гърдите си дебел том за финансовите пазари.
Все още не бе споменал нищо за видеокамерата в офиса си. Нито каквото и да било друго съществено.
Тя легна до него, взе си списанието и прехвърли няколко страници, като се опитваше да чете, но погледът ѝ се плъзгаше по редовете.
Скоро Декстър заспа. Кейт продължаваше да разглежда списанието, за да мине още малко време; отгръщаше бавно страниците, взираше се в снимките, докато пред очите ѝ затанцуваха абстрактни цветни петна. Беше лъскаво американско издание отпреди няколко месеца, пълно с остарели клюки за знаменитости, никого неинтересуващи културни коментари и някакъв безкраен политически анализ, който звучеше така, сякаш се отнасяше за непозната държава, или по-скоро за друга планета. Някога тя бе живяла на тази планета, но от написаното не можеше да я разпознае.