Все пак веднъж се бе захванал с дребен ремонт, сети се тя. При това, без да го моли. Само веднъж. Един-единствен път.
Тя изсипа бельото и чорапите на кревата, постави до тях сгънатите ризки и панталони, натрупа на купчина пуловерите и суичърите.
После нападна скрина в детската стая с електрическата отвертка - бзззът-бзззът!, - разхлаби винтовете на дюбелите, свали предния панел на първото чекмедже, извади страничните дъски, измъкна шперплатовото дъно, отлепи фалшивия фурнир. Беше същият онзи купен от ИКЕА скрин, който Декстър най-неочаквано се бе захванал да ремонтира, без тя да го моли и без каквато и да било видима нужда. Преди колко време? Месец? Два? И тя не помнеше вече.
Когато от скрина остана само рамката, тя я обърна наопаки, наведе се над основата - правоъгълник от чамови дъски, широки десет сантиметра - и започна да я разглобява, отделяйки дъските една от друга.
Нищо. Тя не вярваше на очите си. Беше сигурна, можеше да се закълне, че тук някъде е скривалището.
Разгледа краищата на дъските, надникна във всяка от дупките за дюбелите - първата, втората...
Въздъхна.
В основата на единия от краката ѝ се стори, че вижда - наистина ли виждаше? - нещо като цепка, като вдлъбнатина в дървото, която не бе забелязала преди, когато сглобяваше скрина. Опита се да бръкне с показалец, но не влизаше; пробва с кутре, също не влезе; накрая грабна отвертката и заръчка с нея, като я въртеше и извиваше, притискаше и дърпаше.
На килима изпадна нещо. Беше листче хартия, сгънато на стегнат правоъгълник.
Лежеше на пода и я чакаше да го вдигне.
И тя го вдигна, това сгънато листче, и го разтвори. Беше колкото обвивка от дъвка, изписано с безсмислени на вид поредици от букви и цифри.
23
Часовникът ѝ - нейният скъп коледен подарък - показваше 15:51. Кейт се огледа сред опустошенията в детската стая - разхвърляните дрехи, парчетата от разглобения скрин, пръснатите по пода инструменти.
Декстър щеше да се прибере след четирийсет минути, готов да подкара колата по дългия път за Холандия.
Кейт взе листчето и го постави разгънато на пода. Извади телефона от джоба си и го засне. Разгледа внимателно снимката, за да се убеди, че всичко се чете. После сгъна листчето и внимателно го пъхна обратно във вдлъбнатината.
Грабна отвертката и започна да сглобява по памет скрина. Беше сглобила вече толкова мебели от ИКЕА, че не ѝ беше нужно упътване. Можеше с вързани очи да напасне елементите, да вкара дюбелите, да завие винтовете, да постави всичко на място.
В 16:02 ч. Джейк се появи на вратата.
- Мамо? - каза той. - Какво правиш?
- Нищо, миличък.
- Мамо! Филмчето за Спондж Боб свърши.
Бзззът-бзззът!
- Не почна ли друго?
- Да, ама не ми харесва.
Бзззът-бзззът!
- Нищо не мога да направя по въпроса, миличък.
- Можеш да смениш канала.
- По дяволите, Джейк! - кресна тя; детето подскочи от ужас. - Не виждаш ли, че имам работа? Остави ме да си я върша!
Джейк заплака и се оттегли покрусен. Кейт се почувства ужасно, но наред с това беше на ръба на паниката.
До 16:13 ч. рамката на скрина беше напълно сглобена.
Тя въздъхна с известно облекчение. Колко можеха да ѝ отнемат чекмеджетата? Захвана се с първото, като си засичаше време. Оказа се по-сложно, отколкото бе очаквала, та минаха цели четири минути, преди да го сглоби. Скринът имаше шест чекмеджета.
Кейт се разбърза. Второто чекмедже беше по-лесно - никъде не се обърка, - но броят на дюбелите и винтовете си беше все същият. Сглоби го за три минути, но тъй или иначе нямаше да ѝ стигне времето.
- Мамо? - Този път беше Бен.
- Да. - Тя дори не обърна глава.
- Това е шкафът на татко.
- Така е - отвърна тя. - Татко го оправи предишния път.
- Лошо ли го оправи? Затова ли го оправяш отново?
Ооох! Как сега да му обясни?
- Не - отвърна тя. - Просто отново се е счупил.
Това си беше проблем. Напълно неочакван. Тя стана и отиде при детето.
- Само не казвай на татко, разбрахме ли се?
- Защо?
- Ще му стане мъчно.
- Защото се е изложил?
Именно, каза си тя наум. Изложи се, и още как.
- Точно така - каза тя на глас.
- О!
- Нека го запазим в тайна. Става ли? - Чувстваше се ужасно. Караше детето си да лъже, и то собствения си баща.
- Става! - отвърна възторжено Бен. Той обичаше тайните и си тръгна доволен.
Третото чекмедже ѝ отне две минути, но толкова бе отделила и за разговора с Бен. Часът беше 16:27.