Тя се огледа отчаяно. Разбира се, Декстър щеше да закъснее. Той винаги закъсняваше. Освен когато имаха семейно пътуване.
Просто нямаше как да свърши навреме. Вдигна предния панел на едно чекмедже и го нахлузи върху страничните дъски с дъното, без задна дъска, без дюбели и винтове. Някак си успя да скрепи паянтовата конструкция и внимателно, полека-лека, като я придържаше с ръце, я вкара в рамката... но като си дръпна ръката, предната дъска падна и из- трака на пода.
- Татко! - чу се глас отдолу
Кейт вдигна предницата на чекмеджето. Нахлузи я отново върху страничните дъски, удари я с юмрук и този път тя се закрепи.
- Здрасти! - извика ѝ Декстър от подножието на стълбището.
- Здравей! - отвърна тя.
После грабна следващото чекмедже и - шат-фрас! - повтори същата операция. Чуваше ги как си говорят долу, баща и синове, но не и какво си казват. Сякаш използваха някакъв таен език, който само те си разбираха.
Шат-фрас! - следващото чекмедже си отиде на мястото.
Чу стъпките му по каменното стълбище.
Оставаше още едно чекмедже. Нямаше да успее, не ѝ оставаше време дори да събере парчетата. С дясната си ръка вдигна последния преден панел, на най-долното чекмедже, а с лявата придърпа към себе си голяма пластмасова кофа, пълна с блокчета лего. Постави панела на мястото му и го подпря с кофата, за да не падне.
- Готови ли сме? - извика Декстър, този път от горната площадка на стълбището; всеки миг щеше да се подаде иззад ъгъла.
Тя обгърна с поглед остатъчния безпорядък - разпилените наоколо дрехи, кутията с инструменти, по дяволите! Грабна оранжевото одеяло от леглото на Джейк и го метна върху кутията точно в мига, когато Декстър се появи в рамката на вратата.
- Готови ли сме? - повтори той, като се оглеждаше наоколо. - Ама какво става тук?
Кейт отметна кичур коса от челото си и го затъкна зад ухото.
- Сортирах дрехите им. Има много, които са им умалели. Трябва да ги изхвърлим.
Погледът му се спря върху скрина, който не опираше плътно в стената.
- Хм...
- Извинявай, увлякла съм се.
Кейт прекоси стаята, искаше да е колкото се може по-да- лече от този скрин, от нескопосния си опит да прикрие пораженията. Вдигна от пода пътната чанта, която бе донесла в стаята им тази сутрин - защо не бе опаковала нещата още тогава?, - и я занесе до леглото.
- Само минутка - каза тя. - Ти готов ли си с твоя багаж?
- Да - отвърна той. - Още от сутринта. А ти?
Тя поклати глава.
- Е, добре - каза той, като вдигна чантата. - Аз ще опаковам нещата на момчетата.
Езикът ѝ беше залепнал за гърлото.
- Къде са купчините с умалелите дрешки?
- Аз... ъъъ... няма ги вече.
- А, така ли? - Той повдигна вежди. - Какво направи с тях? - Подозираше ли я? Или просто беше любопитен?
- Сложих ги в... ъъъ, в... кофата за текстилни отпадъци. Долу в мазето.
- Ама тя и за дрехи ли е? Аз пък си мислех, че е за стари кърпи, чаршафи... такива неща.
- И за дрехи - отвърна бързо тя. - Сортират ги на място, в депото за вторични суровини.
Можеше и да е вярно, кой знае?
- Хм. Е, добре тогава. - Той сложи ръка на рамото ѝ. - Върви да си опаковаш багажа.
Как да отклони предложението му? Да го прати на долния етаж, за да наглежда децата? Можеше ли да измисли някаква нова лъжа, за да не го оставя сам в стаята? Не.
А искаше ли той да остане сам в тази стая? Дали изобщо си даваше сметка какво става?
- Благодаря - каза Кейт. - Съжалявам, че се забавих.
Тя се обърна, излезе в коридора и се спря, напрягайки слух, за да го чуе какво прави в стаята. От там долитаха едва доловими звуци - дишане, шумолене на дрехи. Нищо, което да прилича на преместване на пластмасова кофа или из- тракване на дъска от скрин върху пода.
Кейт засъбира колкото можеше по-бързо нещата си за пътуването. Отиваха до Амстердам само за два дни, за че- тирийсет и осем часа. Както преди до Страсбург, Брюж, Кьолн. Имаше вече достатъчно опит с такива кратки пътувания и опаковаше багажа си по инстинкт - само най-необходимото, без нищо излишно. Едно двудневно пътуване не биваше да е кой знае колко различно от две целодневни излизания.
Тя нарами купчината с нещата си и я помъкна обратно към детската стая, подтичвайки притеснено по коридора...
Декстър беше застанал по средата на стаята и сгъваше оранжевото одеяло на Джейк.
Отдолу зееше отворената кутия за инструменти. Отстрани до нея се въргаляше електрическата отвертка.
Докато сгъваше одеялото, Декстър я изгледа втренчено. Не каза нищо.