Тя отиде до леглото на Бен, където лежеше пътната чанта, пълна с дрехите на децата. Напъха и своите при тях и дръпна ципа.
Декстър сложи сгънатото одеяло върху леглото и излезе, без да каже дума.
Кейт хвърли поглед към скрина. Предният панел на до- лното чекмедже се бе открехнал с няколко градуса. Пластмасовата кофа все още го подпираше и той не беше паднал на пода, но от пръв поглед се виждаше, че не се крепи на нищо. И че ако някой дръпнеше кофата, щеше да изпадне. Виждаше се, че нещо не е наред.
Дали Декстър бе погледнал натам?
Каналите на Амстердам проблясваха в студената нощ с безброй светлини от улични лампи, ресторанти, барове, къщи. Щорите на всички прозорци в частните домове бяха вдигнати, завесите дръпнати встрани, хората си седяха в дневните и трапезариите, четяха си вестниците или си пийваха вино, вечеряха или гледаха телевизия, без да се крият от съседи и случайни минувачи, от света.
Декстър откри място за паркиране в близост до хотела, на един от каналите, и бавно плъзна колата с муцуната напред, сантиметър по сантиметър, защото между павираната улица и триметровата пропаст нямаше преграда. Плати си за паркинг мястото - 45 евро за 24 часа - и постави от вътрешната страна на прозореца талона, издаден от колонката. Само допреди няколко месеца не знаеше как става това. Но сега тези полезни умения му се бяха превърнали във втора природа: разгадаването на инструкции на непознати езици, натискането на копчета, прокарването на кредитната карта през процепа, пазенето на картонения билет в портфейла, за да бъде вкаран повторно в апарата за таксуване, или пък поставянето на това хвърчащо листче върху таблото зад предното стъкло, за да го духне течението при внезапно отваряне на вратата.
Декстър беше станал много по-оправен отпреди. Знаеше как се паркира.
Минаха по моста и поеха бавно покрай канала; от двете страни се издигаха достолепни стари къщи от червени тухли с огромни светещи прозорци и входни врати, боядисани с един и същ тъмнозелен, почти черен лак. За стотен път Кейт репетираше наум въображаемия разговор помежду им: Декстър - щеше да му каже, -Джулия и Бил са от ФБР, работят за Интерпол. Мислят, че си откраднал петдесет милиона евро. Знам, че имаш тайна банкова сметка, и съм склонна да вярвам, че наистина си го направил. Но за мен сега най-важното е да действаме така, че да не те хванат.
Декстър щеше да я попита: А ти откъде знаеш за банковата сметка?
И тогава Кейт щеше да му разкаже как е разглобила скрина и е открила листчето.
Значи изведнъж, просто така, ти хрумна да ме шпионираш?
От този момент на разговора въображението ѝ изневеряваше. Това беше въпросът, за който нямаше отговор, постъпката, която по никакъв начин не можеше да обясни. Не беше точно така, щеше да отговори тя. И после? Какви щяха да бъдат следващите ѝ думи? Не се сещаше какво да му каже, което да не доведе неумолимо до самопризнанието: Аз съм работила петнайсет години в ЦРУ.
За пореден път - стотен, хиляден, кой можеше да каже? - тя смени мислено темата. Беше ѝ студено на тази ветровита амстердамска улица, освен това беше и гладна.
- Какво ще кажеш да влезем тук?
Декстър беше застанал пред вратата на един ресторант с дървена ламперия, маси без покривки, големи мътни огледала, дебели рафтове, отрупани с бутилки - всичко вътре беше някак грубовато, недодялано, но уютно и приветливо.
Оберкелнерът ги отведе до последната свободна маса в основния салон, останалите бяха заети от жизнерадостни компании и влюбени двойки - беше петък вечер. Всяко ястие в менюто изглеждаше примамливо, всички специалитети, които сервитьорката им описа, звучаха страшно апетитно. Освен това бяха примрели от глад. Трябваше да хапнат нещо по пътя, но се сетиха, когато вече беше късно - бензиностанциите и крайпътните мотели бяха останали назад, в покрайнините на града.
Бяха залъгали децата с десертни блокчета. Жабката на колата беше пълна с такива.
Сервитьорката им донесе бирите и безалкохолните напитки, кафяви и оранжеви в тежките чаши, които стовари сърцато върху дървената маса. Както обикновено, децата си носеха книжки за оцветяване и се захванаха за работа. Възрастните знаеха как се паркира в непознати градове; децата - как да се забавляват в ресторанти, далеч от къщи.
- Какво правеше с инструментите от кутията?
Ей така, изневиделица. Когато най-малко го очакваше, четири часа след случката.
Кейт не отговори; мозъкът ѝ работеше на пълни обороти.
Декстър не допълни, не поясни, нито повтори въпроса си, отказвайки ѝ повече отсрочка.