Тя не помнеше лъжата, която си бе приготвила преди за един непроведен разговор.
- Ами, ъъъ ... нещо прозорецът...
Забеляза, че Бен слушаше внимателно. Трудно бе да се каже дали според него това е забавно или сериозно; дали щеше да я изпорти пред баща си или не.
- Трябваше да оправя щората на прозореца. - Тя взе мигновено решение. - Момчета! Хайде да се мием!
- Аз ще ги заведа - каза Декстър. - Хайде, Бен! Джейк!
Декстър се надигна, хвана момчетата за малките ръчички и ги поведе към тоалетната. Някъде по средата на разстоянието Бен се обърна, погледна майка си и ѝ се усмихна дяволито.
Понеже Декстър бе предложил Амстердам, за да се види с приятел - идеята беше изцяло негова, - той бе избрал хотела и лично бе направил резервациите. Хотелът изглеждаше по-скъп от обичайното. Четири звезди, но клонеше по- скоро към пет, отколкото към три.
Докато Декстър ги регистрираше нарецепцията, Кейт и децата останаха да чакат във фоайето върху едно плюшено канапе с резбовани дървени части; стените бяха с копринени тапети и гипсови орнаменти, които продължаваха нагоре по високия пет метра таван.
- Бен? - прошепна Кейт. - Каза ли на татко какво правех?
- Кога?
- Горе. В стаята ти.
- Кога да му кажа?
- Докато бяхте в тоалетната, в ресторанта. Или изобщо. Каза ли му какво правех в стаята ти?
Бен погледна към по-голямото си братче, сякаш търсеше обяснение или подкрепа. Но Джейк си беше гушнал мечето и смучеше палец, почти заспал. Помощ нямаше.
- За шкафа, дето татко не го беше оправил добре? - попита Бен.
- Точно така - отвърна Кейт. - Е, каза ли му?
Декстър се обърна за миг, погледна Бен, усмихна му се и отново насочи вниманието си към рецепциониста.
- He - отвърна Бен, също усмихнат.
- Бен! Истината ли ми казваш?
- Да, мамо. - Все така усмихнат.
- А тогава защо се усмихваш така, миличък?
- Не знам...
Децата заспаха моментално върху разтегнатия диван, обърнати едно към друго, гушнали помежду си мечето.
Кейт съзнаваше, че е било абсурдно от нейна страна да не заподозре досега Декстър. Но поне си даваше сметка на какво се е дължал този абсурд: един лъжец избягва да си мисли, че и други освен него може да са лъжци, защото от това следва, че и те би трябвало да го подозират и рано или късно ще го хванат.
Декстър излезе от банята по бели боксерки и бяла тениска; къдрави косми стърчаха от бледите му ръце и крака. Един светъл мъж, който от месеци не се беше излагал на слънце.
Той легна в кревата и скръсти ръце в скута си. Не посегна към книга, не каза нищо. Лежеше, без да мърда, без да издава звук. Кейт не смееше да погледне към него, да види изражението на лицето му, да отгатне мислите му. Не искаше да започва спор, нямаше намерение да встъпва в диалози с него.
Но същевременно много искаше този разговор. Нуждаеше се от него, за да излезе на чисто. Да престане с трупането на тайни, с измислянето на отговори на незададени въпроси.
Обзета от внезапна решителност, Кейт затвори пътеводителя, който се правеше, че чете; блъскащите се в съзнанието ѝ мисли свистяха оглушително. Тя се обърна към него и отвори уста, готова да си каже всичко или поне част от нещата, за да ѝ олекне.
- Декстър - започна тя, полуобърната към него, - аз...
И се спря по средата на изречението, на мисълта си, на всичко. Декстър спеше дълбоко.
Отидоха в Музея на Ван Гог и на Пазара за цветя; беше зима и нямаше кой знае какво за разглеждане. На пазара продаваха луковици, градинарски лопатки, пакетчета със семена. Кейт и Декстър се разбраха, че къщата на Ане Франк ще повдигне твърде тягостни теми и въпроси без отговор, затова решиха да я пропуснат.
Когато дойде време да подкупят децата, влязоха в един магазин за играчки и им дадоха картбланш да си изберат която си искат кутия с лего. Стига да не е много голяма.
- Аз ще им правя компания - предложи Декстър, който само смътно си даваше сметка за дебатите, съображенията и преговорите, които щяха да възникнат.
И така, Кейт излезе обратно на Хартенстраат, по която се блъскаха обичайните за събота следобед тълпи, загърнати в палта и с нахлузени ниско шапки, пушещи и смеещи се, пеша и с велосипеди. С периферното си зрение тя зърна в края на карето женска фигура. Позна я по стойката, по осанката, по ръста и теглото въпреки голямата черна шапка и вълнената пелерина. Гледаше съсредоточено в една витрина, която представляваше огромно, безупречно излъскано стъклено огледало.