Жената не бе очаквала Кейт да излезе толкова бързо от магазина, след десет секунди. Определено не го бе предвидила. Беше направила грешката да се успокои, да се отпусне и разкрие. И Кейт я хвана.
Днес, 13:01 ч.
Кейт отключва чекмеджето на бюрото и касата в него. Вдига беретата - много олекнала без пълнителя. Гладкият черен метал е студен.
Поглежда малката снимка в старинна кожена рамка на бюрото си: засмени, момчетата газят в прибоя на Сен Тропе. Оттогава е минала повече от година. Те са с бронзов загар, косите им са изрусели от слънцето, зъбите им блестят. Отраженията на златните лъчи трептят по морската повърхност- късен следобед в края на юли.
В крайна сметка Декстър бе оставил на нея решението къде да живеят. Той твърдеше, че предпочита глухата провинция или малките градчета в Тоскана или Умбрия, в Прованс или на Лазурния бряг, дори в Коста Брава. Но Кейт с право подозираше, че Декстър никога, за нищо на света не би се заселил в някаква си провинция. Целта на този спор беше единствено да се признае за победен. Искаше да ѝ даде усещане за надмощие, сякаш бе успяла да му се наложи, да реши от името на двама им въпреки волята му.
Кейт не можеше да не го заподозре, че през цялото време я е манипулирал за всичко. Това беше огромен обрат след годините, през които си бе въобразявала, че той е най- непригодниятза манипулатор човек, когото познаваше.
Нейният - вероятно излишен - аргумент в полза на Париж беше главно заради децата. За да получат добро образование, да растат в космополитна среда, да не бъдат изнесени и разглезени; не искаше да се увличат единствено по тенис и ветроходство, а когато станеха студенти, тя и Декстър можеха да се преместят в Прованс.
Кейт се обляга назад в стола си с пистолет в ръка и си мисли за тях - за онази двойка, за онези непознати, които смяташе за свои приятели, само преструващи се на врагове. И за нейния съпруг, който се бе оказал невероятен подлец. И за собственото си поведение, едновременно спорно и оправдано. Както и за това, което предстоеше да направи.
Тя плъзга пълнителя в беретата, докато щракне. Повдига твърдия капак на дъното на ръчната си чанта, напомнящ тайната преграда в старото куфарче на Декстър, където бе крил телефона си. Пуска пистолета и захлупва капака.
Пресяга се към вечно разхвърляния рафт с книги и изключва мобилния телефон от зарядното устройство. Този апарат не е ползван повече от година и половина, но тя се грижи да е винаги зареден. Натиска копчето, изчаква го да заработи и набира по памет дългия номер. Такива номера не се записват в телефонни тефтерчета.
Гласът отсреща - на жена, която казва „Bonjour“-звучи непознато, но тя не е и очаквала друго.
- Je suis 602553- казва Кейт.
- Un moment, madame.
Кейт поглежда навън през прозореца към мансардните покриви на „Сен Жермен“; вдясно остават Сена и Лувърът, вляво се вижда Айфеловата кула. Слънцето наднича през облаците зад нея, тя не може да го види, но лъчите му оцветяват в златисто панорамата на града, правят го да изглеж- j да нереално красив.
- Да, мадам. До дамската тоалетна в „Бон Марше“. След петнайсет минути.
Тя поглежда часовника си.
- Merci.
Излиза забързано, за пореден път днес, слиза с асансьора до партера, минава през тунела под сградата и излиза на улицата, където Рю дю Бак се влива в булевард „Распай“, смесва се с гъстите обедни тълпи, пробива си път в универсалния магазин, качва се нагоре с ескалатора, заобикаля няколко жени в преддверието към тоалетните, където об- щественияттелефон вече звъни.
- Ало-казва тя, затваряйки вратата след себе си.
- Ах, как се радвам да чуя гласа ти - казва Хейдън. - Толкова време мина...
- И аз също - отвръща тя. -Трябва да поговорим на четири очи.
- Проблемли има?
- Всъщност не. По-скоро решение.
Той не отговаря.
- Може ли да се видим в четири?
- В Париж? Боя се, че не. Аз съм... как да ти кажа... не съм близо.
- Но не си и далеч. А пък, ако не се лъжа, имаш на разположение самолет.
Преди година Хейдън е получил повишение, въпреки че цял животе бил оперативен работник, а не администратор. Сега, колкото и странно да ѝ се струва това, е вторият най- важен човек, отговарящ за Европа. Полага му се личен самолет. Както и последната дума относно кадрите: от младшите служители в Лисабон и Сицилия до шефовете на бюра в Лондон и Мадрид. А също и в Париж.
Той отново мълчи.
- Помниш ли петдесетте милиона евро, откраднати от онзи сърбин? - пита Кейт.