Пауза.
- Разбирам.
- В четири?
- Хайде нека да е в пет.
24
Кейт се учудваше на себе си. Колко дълбоко си беше заровила главата в пясъка! Как не бе обръщала внимание на онова, което отдавна би трябвало да е забелязала: че семейство Маклийн следяха от месеци насам всяка тяхна стъпка.
Джейк ѝ махаше с ръчичка зад витрината и Кейт отвърна на поздрава му. Декстър и момчетата се бяха прехвърлили в друг магазин - този път за шоколад, - докато тя бе останала на улицата. Виждаше разширените им от възторг очи, сочещите им показалци, молещите пози. Деца в сладкарница.
Бе решила да се престори, че не е познала Джулия. Обърнала се бе с гръб и се бе направила, че гледа по посока към Хартенстраат, за да даде възможност на опашката си от ФБР да се измъкне незабелязано, без да знае със сигурност дали е била засечена или не.
Сега Кейт беше застанала на някаква друга улица, трескаво връщайки се в мислите си назад към момента, от който вече знаеше със сигурност, че е започнало следенето им: онзи дъждовен ден към края на септември, преди три месеца. Беше истински порой, от небето се стелеха водни завеси на паркинга пред мола „Бел Етоал“ в Страсен. Тогава Джулия ѝ бе поискала ключовете от колата под претекст, че е забравила вътре телефона си, като бе настояла Кейт да не отива с нея, да не се мокри, да си остане на сухо. Тогава тя бе поставила в колата нещо дискретно, неоткриваемо, след което бе настигнала приятелката си с тържествуваща загадъчна усмивка като на Мона Лиза.
От този момент нататък Бил и Джулия знаеха къде се намираше Кейт във всеки момент.
Бяха ги проследили още следващия петък следобед, когато Кейт и Декстър тръгнаха с колата си на юг по шосе АЗ, пресичайки границата с Франция, подминавайки ядрените реактори край Тионвил, и при Мец взеха разклона за Рен по А4. Най-вероятно след това отклонение Бил и Джулия бяха решили да ги догонят, метнали се бяха в малкото беемве и бяха тръгнали с пълна газ по следите им, скъсявайки бързо дистанцията по време на тричасовия преход към Париж, като бяха намалявали скоростта до 140 км/час вероятно само на местата, където джипиесът сигнализираше за полицейски камери. Или по-скоро не. В края на краищата какво му пукаше на ФБР от европейските глоби за превишена скорост?
Докато Кейт и Декстър търсеха място за паркиране в Париж, семейство Маклийн може би бяха още на магистралата, препускайки през Шампан. Беше по гроздобер и коларските пътища между лозята бяха осеяни с камиони, оставени за през нощта. Бяха засекли комбито на Кейт в един мърляв обществен гараж и бяха тръгнали от хотел на хотел в околността, докато не бяха открили един, в който имаше апартамент, регистриран на името на мосю и мадам Мур. Бил и Джулия си бяха наели стая наблизо и бяха започнали наблюдението.
Семейство Мур бяха лесни за проследяване. Движеха се бавно, винаги заедно, ползваха само метрото и никога таксита, ходеха по оживени улици. През цялото време се придържаха към обществени места.
Вероятно Бил и Джулия се редуваха на смени по десетина минути - единият следеше семейството, а другият вървеше малко по-назад, - като изчакваха удобния момент за привидно случайна среща пред някоя туристическа забележителност по-късно същата вечер, за да се присламчат към тях. Вече бяха проверили по телефона в хотела им и знаеха, че предлага бавачки за малки деца; вече не се съмняваха, че ще си изиграят добре картите, че Кейт и Декстър ще приемат поканата им за една пиянска нощ по заведенията, за танци в някой моден нощен клуб, за ускорено сближаване, евентуално интимност.
Цялата тази спонтанна веселба в събота вечер беше внимателно режисирана. Дори нападението на тротоара беше инсценировка с подставени лица.
И всичко това бе започнало преди три месеца.
Декстър криеше нещо - наистина ли бе откраднал петдесет милиона евро? - и онези двамата от ФБР бяха плътно по петите му. Следваха всеки негов ход, всяка негова крачка - от Люксембург през Белгия и Холандия го бяха проследили чак до Амстердам. Бяха близо до целта, ако се съдеше по стремежа им да не го изпускат от очи дори за един уикенд. Защо ли?
Момчетата изприпкаха от магазина за шоколади, вдигнали победоносно плячката си: „Мамо, виж!“ - тържествуващи, наивни и невинни.
Кейт се усмихна на децата си, макар вътрешно да трепереше от смразяващ ужас.
- Чудесно, сладури!
Каквото и да се случваше около нея, очевидно развръзката беше близо. Кейт можеше само да се надява историята да не приключи с насилие. Но трябваше да е готова за всичко.