Но тя сякаш не го чува. Заговаря, но по-скоро продължава някакъв предишен разговор. Заваля думите и надушвам алкохол в дъха й.
— Спомням си първия й ден в гимназията. Каза ми, че не иска да ходи на училище. Че не може да понася как всеки се преструва, че е нещо, което не е. И че сама не знае кого да бъде.
Това описание никак не подхожда на онази Амбър, която познавах — момичето, което пресмяташе коя дата ще е най-подходяща за бала, та да пожъне най-много овации, момичето, което буквално си мереше полите с линийка, та да са максимално къси, без да я накажат, че нарушава правилника. Момичето, което познавах, бе истинска кучка.
— Беше я страх, а аз я накарах да иде.
Жената отпива от чашата, която чак сега виждам, после я мята към отсрещния край на стаята. Тя се удря в стената и се пръсва — експлозия от кубчета лед и остри парчета стъкло.
— Накарах я да иде.
— Училището е задължително, Нора. Но не ти си я накарала да открадне пистолета на Трент и да посегне на себе си. За това нямаш вина.
Майката на Амбър вдига глава и за първи път, откакто господин Голдън влезе в стаята, го поглежда в очите.
— Знаеше за нас. Разбра в деня на погребението. Върна се точно когато ти си тръгваше. А на следващия ден се застреля с пистолета на Трент. Заради нас е било.
Майчице! Изобщо не ми беше хрумвало, че Амбър действително се бе самоубила. Бях убедена, че някой друг е дръпнал спусъка, същият онзи, който бе срязал вените на Софи. Но щом Амбър бе откраднала пистолета на баща си, дали все пак не се е самоубила?
— Нора, Нора, недей. Сигурна ли си, че ме е видяла? Може би просто е била сломена от мъка. Така де, най-добрата й приятелка току-що се бе самоубила. Прибирала се е от погребението. — Господин Голдън хвърля кратък поглед към вратата, после посяга и лекичко отмята косата на госпожа Прескот от лицето й. Гласът му звучи успокояващо, утешително.
Ами ако Амбър действително се е прибрала от погребението на Софи и се е натъкнала на господин Голдън, който тъкмо си е тръгвал? Дали го е укорила? Дали го е заплашила, че ще каже на баща си? И щом господин Голдън е бил близък с жената на господин Прескот, дали не е имал достъп и до пистолета му?
Господин Голдън посяга да хване ръката на госпожа Прескот. Тя го отблъсва и отново започва да мълви нещо неясно. Той въздъхва и се изправя, като оставя тетрадката на земята.
— Съжалявам, Нора — казва и излиза мълчаливо.
Двайсет и четвърта
За щастие, заварвам тялото си отпуснато в леглото, в безопасност. Избърсвам малко слюнка от брадичката си. Плъзването определено не е от най-бляскавите начини за пътешествия.
Телефонът ми звъни настойчиво. Пак Ролинс. Пръстите ми потрепват, искат да вдигнат. Погледът ми попада върху тениската, която ми беше подарил. Лежи смачкана на пода, където я захвърлих, след като го видях с Амбър. Трябва само да я облека и ще се уверя, че е имал разумна причина да се види с нея онази вечер, че не е убиец.
Бих могла да се промъкна в живота му и да разбера… всичко. Какво прави през всичките онези часове, когато не е на училище или на работа. Какво крие от мен в къщата си. Защо никога не ме кани. Сърби ме да науча тайните му, но същевременно си мисля, че ще е точно толкова подло, колкото да ровя в имейлите му или да надничам в дневника му. Когато се плъзнах в него погрешка, ми беше неловко, но знаех, че не съм виновна. Но ако го направя умишлено, със същата тази тениска, ще бъде различно. Като да го шпионирам.
Но пък си имах оправдание, нали така? Исках да се уверя, че не е той. Да нарушиш нечие лично пространство, не е чак толкова непочтено. Затварям очи и се сещам колко добре си прекарвахме навремето. Липсват ми глупавите ни разговори, например кой е по-силен — Чък Норис или Господин Ти. Липсва ми ироничната му усмивка. Липсва ми момичето, което съм, когато съм с него.
Трябва да оправя нещата помежду ни, а единственият начин, който ми хрумва, е да се плъзна в него.
Взела решение, протягам ръка, хващам синята тениска с кутрето си и я дръпвам в скута си. После се облягам на възглавниците и притискам плата към брадичката си. Смаяна съм колко бързо се получава. Май ставам все по-добра.
Връхлита ме парлива миризма, подобна на смес от гниещи броколи и урина. Стените са осеяни с петна от влага и пукнатини. Лежа на дюшек със сини бархетни чаршафи и се взирам в тавана.
Свири позната песен — Thinking About Уои на A Perfect Circle. Ролинс беше полудял по тази песен миналата година и в продължение на цял месец непрестанно я въртеше в колата си. Барабаните гърмят, вибрират в мозъка ми.