— Уф. В колко часа?
— Ще дойде да ни вземе в седем. Така че имаш още няколко часа да се търкаляш в собствената си мръсотия — ухилвам й се.
Мати ми се изплезва и аз решавам, че въпросът е решен.
Двайсет и пета глава
Взирам се в отражението си в огледалото и се чудя в какво се забърках. Купон? У Саманта? Та аз не съм стъпвала там повече от година.
Връхлита ме усещане за дежа вю и се улавям, че се чудя какъв цвят гланц за устни да си сложа. Вместо това се мятам на леглото и измъквам учебника по астрономия. Fin Blossoms ми правят серенада, докато чета за еволюцията на звездите.
Някой почуква силно на вратата ми, после баща ми провира глава.
— Ролинс дойде. Да му кажа ли да се качи?
Стряскам се и изпускам книгата. Хич не се чувствам готова да се изправя срещу Ролинс. Трябва ми време да преценя какво се случва, за какво са му били онези снимки на Софи и Амбър. От друга страна, май моментът е подходящ да го поразпитам. Така де, дори той да е убиецът, няма да посмее да ме убие насред собствената ми стая, докато баща ми е на няколко метра надолу по коридора. Нали? Само дето убиецът бе убил Софи, докато родителите й са били на няколко метра по коридора. По дяволите.
Ново почукване.
— Влез! — извиквам и намалявам музиката.
Ролинс бута вратата и разпилява нахвърляни тениски и музикални списания по пода. Бузите му пламтят, косата му стърчи във всички посоки.
— Здрасти — казва малко колебливо. — Отдавна не сме се виждали.
Сещам се как се бях скрила в кухнята предния път, когато бе наминал. Дали не ме беше видял?
— Знам. Съжалявам. Бях много… заета.
Отговорът ми звучи крайно неубедително. Но какво да кажа? „Плъзнах се в тялото ти, когато имаше среща с момиче, което намериха мъртво на другия ден? А после гледах, докато къпеш майка си, и открих, че пазиш купчина снимки на мъртви момичета?“
— Със Зейн ли? — пита Ролинс. — Да, чух, че двамата сте неразделни. — Кафявите му очи сякаш помръкват за миг или може би просто в стаята притъмнява — няма как да съм сигурна.
— Ами, да, със Зейн, но също и… нали знаеш, че на Мати в момента й е тежко. Опитвам се да съм до нея. — Забелязвам, че носи списание. Това ли е правил през последните няколко дни — работил е по списанието си?
— Ето — той ми подава книжката. — Донесох го за теб. Топло-топло от печатницата.
Взимам списанието и го поглеждам. На корицата се мъдри черно-бяла снимка на Софи Джейкъбс и Амбър Прескот в екипи на мажоретки. Разпознавам снимката от купчината в стаята на Ролинс. Нима е събирал снимки на Софи и Амбър заради списанието? Явно затова се е видял с Амбър на игрището онази вечер. Сещам се, че Амбър му беше подала нещо — явно снимки на нея и Софи.
Отгоре с тънкописец е написано: „Страх и омраза в гимназията, брой 8: Специално издание, посветено на Софи Джейкъбс и Амбър Прескот“. Прехвърлям страниците. Първата част съдържа спомени за момичетата от почти всички в училище. После следва списък на песни, посветени на Софи и Амбър. Даже и Мати се е включила — посветила е Stand by на двете си мъртви приятелки. Защо не ми е казала какво прави Ролинс?
Залива ме невероятно облекчение и осъзнавам, че нямаше да го преживея, ако се бе оказало, че Ролинс е убиецът. Хващам го за раменете и го прегръщам с мечешка прегръдка, толкова силно, че бедните ми мускули възроптават.
— Ох, значи ти харесва, а?
— Прекрасно е, Ролинс, наистина — правя крачка назад и го поглеждам в лицето. Май го смутих — подръпва обецата на устната си.
— Искаше ми се все нещо да направя. Как е Мати? — Той вади един тънкописец от джоба на коженото си яке и започва да го върти разсеяно между пръстите си.
— Не много добре. Но довечера ще я водя у Саманта — празненство изненада по случай рождения й ден. Отвратително ще е, но поне ще я накарам да излезе от къщи.
Ролинс прави физиономия.
— У Саманта?
— Знам — казвам и на свой ред правя гримаса. А после ме обзема силното желание да го прегърна отново, единствения човек, който знае какво се случи с мен в първи курс, единствения, който винаги е до мен. Колко глупаво да се съмнявам в него!
— Съжалявам, че се държах като кучка — казвам.
Той свива рамене.
— За всички е гадно. Ясно ми е. Хей, исках да говоря нещо с теб. — Той млъква за миг и прехвърля флумастера в другата си ръка, а цялото му същество излъчва напрежение.