Вътре имаше две носилки и два трупа, покрити с чаршафи. За щастие, температурата беше доста ниска — Джак предположи, че е някъде около нулата. Той хвана първия чаршаф и го отметна. Пациентът беше пълен мъж, към петдесетте. Сигурно беше Хърбърт Бенфати.
След като отново го покри, Джак се прехвърли на другата носилка. Дръпна чаршафа и пред него се появи Мария Ернандес. Широкото й, пълно лице се беше деформирало, изкривявайки устата й в гримаса. Цветът на кожата й беше сив, осеян със зеленикавосинкави петна. Джак дръпна чаршафа още по-надолу и видя, че тя все още е облечена с болничната си нощница. Дори системата за интравенозна инфузия все още беше на мястото си. Джак отново я покри с чаршафа. За миг се запита какво да прави. Не мислеше, че има кой знае какъв избор.
Излезе от хладилника. Огледа коридора и забеляза един пазач, облечен с голяма раздърпана униформа, който седеше на стол до една двойна врата. Без да бърза, Джак се приближи до мъжа, който не сваляше поглед от него, но и не помръдваше от мястото си.
— Здравейте — каза Джак с безгрижна усмивка. — Аз съм д-р Степълтън.
— Да, докторе — каза възрастният пазач. Освен очите му, нищо друго в тялото му не помръдваше. Имаше вид на статуя, докато Джак не улови някакъв потиснат тремор. Веднага разбра, че човекът страда от паркинсонова болест.
Джак мина през вратата и излезе на товарната рампа. На малкия паркинг стоеше само една товарна кола. От едната й страна се виждаше надпис „Доставка на хранителни продукти, болница «Кралица Виктория»“. Доволен, Джак се върна вътре. Усмихна се отново на пазача, който му кимна приятелски в отговор.
След като се върна в асансьора, Джак натисна бутона за четвъртия етаж. Не търсеше нищо специално, просто му трябваше някой от етажите с пациенти; когато вратата се отвори, той разбра, че е направил мъдър избор. Тръгна към централното гише, което кипеше от дейност. Първата вълна пациенти беше изпратена в операционните зали преди малко повече от час и втората вълна се подготвяше. Около него цареше един малък ад.
— Извинете ме — обърна се Джак към един от забързаните чиновници. — Трябва ми инвалидна количка за майка ми.
— В склада до асансьорите. — Чиновникът посочи с химикалката, която държеше в ръка.
Без да бърза, Джак се запъти към въпросния склад и извади една от количките. На седалката й беше сгънато одеяло, което той остави вътре. Откара количката до асансьорите и я свали в сутерена. Щом се озова в коридора, я избута до хладилника с двете тела.
После се върна във фоайето на болницата и излезе на паркинга. Качи се в микробуса, който консиержът от хотел „Амал палас“ му беше уредил, заобиколи болницата и се приближи до товарната рампа. Паркира до болничния бус, леко удряйки рампата със задната броня.
Когато влезе в болницата през входа към товарната рампа, той отново се усмихна и поздрави възрастния пазач. Явно човекът гледаше вече на него като на приятел. Беззъбата му усмивка беше още по-широка.
Докато Джак вървеше към асансьора, който щеше да го отведе обратно във фоайето, за да попита за кабинета на д-р Рам, той извади от джоба си мобилния телефон и листчето, на което беше записал телефона на Нийл, и му се обади.
— Надявам се, че не съм те събудил — каза Джак, щом се свърза с него.
— Съвсем не — отвърна Нийл. — Аз съм във фитнес залата и карам колело. Трябва да се срещна с Дженифър в девет.
— Снощи ме попита дали би могъл да помогнеш.
— Абсолютно — каза Нийл. — Какво трябва да направя?
— Сигурно Дженифър вече е получила принадлежностите на баба си. Трябва ми комплект дрехи. Би ли могъл да помолиш Дженифър да ти ги даде и след това да ми ги донесеш в болница „Кралица Виктория“? Двамата с Лори имаме час при д-р Арун Рам. Не знам къде е кабинетът му, иначе щях да ти го кажа.
— Дрехи? За какво са ти?
— На мен не ми трябват, за нея са. Беше изписана преди около час и нещо.
Преди Вийна да тръгне за работа, Кал й нареди да се опита да разбере какво се е случило с тялото на Мария Ернандес, без да привлича внимание. Накара я да го направи, въпреки че предишната вечер изрично беше предупредил нея, Самира и Радж да не задават никакви въпроси за останките на жертвите. Но тъй като американските патолози бяха дошли, той знаеше, че това ще е най-важният ден.