Завърза връзките на маратонките си, подготвяйки се за сутрешния джогинг, като размишляваше върху онова, което Вийна щеше да му разкаже вечерта. Надяваше се, дори вярваше, че събитията от днешния ден ще сложат край на проблема. Искаше да чуе, че тялото е било кремирано или поне балсамирано.
Докато си мислеше за Мария Ернандес, от главата му не излизаше и Дженифър Ернандес и онова, което беше предизвикало подозренията й. По време на сутрешното съвещание той едва не разкри плановете си, но размисли в последния момент. Страхуваше се от реакциите на Петра и Сантана — особено на Сантана — на предложението момичето да изчезне, когато научат всичко от него.
Той потича на място няколко секунди. Маратонките му бяха нови и Кал искаше да ги поразтъпче малко. Всичко изглеждаше наред. Той грабна шишето с вода и тръгна към вратата. Не успя да стигне до нея. Настоятелният звън на телефона му го спря и той се запита дали да вдигне, или да го остави на гласовата поща?
След всичко, което се беше случило напоследък, реши, че ще е по-добре да се обади, но това го раздразни.
— Да! — изръмжа той в слушалката.
— Обажда се Сачин — чу се същото ръмжене и от другата страна.
— А, господин Гупта! — продължи Кал с по-делови тон.
— Звънял сте снощи.
— Така е. Имаме друга работа за вас. Свободен ли сте?
— Зависи от работата и от заплащането.
— Заплащането ще е повече от предишния път.
— Кажете за какво става въпрос.
— За една американка. Млада жена. Трябва да я задържим тук за около двайсет и четири часа, а след това искаме да си иде.
— Завинаги?
— Да, завинаги.
— Знаете ли къде се намира, или това също е част от задачата?
— Знаем къде е.
— Това ще ви струва два пъти повече от предишния път.
— Какво ще кажете за един път и половина? — предложи Кал. Въпреки че изобщо не го вълнуваше колко пари ще му поискат, той изпита неустоимо желание да се пазари.
— Двойно — натърти Сачин.
— Добре, двойно — отвърна Кал. Нямаше търпение да започне джогинга си. — Но искам да го направите още днес, ако е възможно.
— Тогава искам половината пари сега и останалите довечера.
— Тъкмо излизам да потичам. Дайте ми половин час.
— Как се казва и къде да я търся?
— Казва се Дженифър Ернандес и е отседнала в хотел „Амал палас“. Това проблем ли е?
— Не. Не би трябвало да бъде. Имаме приятели, които работят като поддръжка. Ще ви се обадя, преди да доведем вашата гостенка.
— За мен е удоволствие да правя бизнес с вас.
— За мен също — отвърна Сачин, преди да прекъсне разговора.
„Лесно мина“ — каза си Кал и затвори.
— Разбира се, че ги виждам — каза Джак. Навел се беше над Лори, която лежеше на масата за прегледи.
Д-р Арун Рам стоеше между покритите й с чаршаф крака, като насочваше ултразвуковата сонда с едната си ръка, а с другата сочеше към монитора. Беше нисък мъж с медночервена кожа и забележително тъмна, гъста, грижливо сресана назад коса. Освен това беше много млад: Джак предположи, че е около трийсетте. Онова, което му направи най-силно впечатление, беше изключителната благост и спокойствие, които се излъчваха от него.
— Изненадан съм, че се виждат толкова добре — добави той развълнувано. — Лори, ти виждаш ли ги?
— Ако спреш да си размахваш ръцете пред монитора, ще ги видя.
— О, извинявай — рече той и отстъпи крачка назад. Протегна ръка и с показалеца си изброи четири само в левия яйчник.
— Отлична реколта — съгласи се Арун. Гласът му отговаряше на външния му вид.
— Още колко време ще продължат инжекциите? — попита Джак.
— Да видим — каза Арун. След това се обърна към Джак и попита: — Бихте ли подържали сондата, докато взема линийката?
— Предполагам, че да — отвърна Джак, без да е сигурен, че иска да си играе на доктор със собствената си съпруга. Но после протегна ръка и хвана дръжката на сондата, без да гледа. Образът веднага се разфокусира.
— Внимавай! — рече недоволно Лори.
— Извинявай — промърмори Джак разкаяно. Наблюдавайки монитора, той успя да намести сондата на старото й място. Чувстваше се ужасно нервен.
Арун отвори чекмеджето на масата за прегледи и извади линийка. Постави я пред монитора и провери диаметрите на фоликулите: