Реймънд Хаусман покани Кал на тайна среща в кабинета си. Обясни му как стоят проблемите с медицинския туризъм и необходимостта от разрешаването им. След това предложи на Кал паралелна възможност. Ако Кал се съгласеше да създаде нова компания, чиято единствена и експресна цел би била сериозно да намали броя на пациентите, решили да се подложат на хирургически операции в Индия, то корпорацията „Най-добрите грижи“ щеше щедро да я финансира чрез тайна банкова сметка в Лугано, Швейцария. Реймънд даде ясно да се разбере, че корпорацията „Най-добрите грижи“ не би искала да бъде свързвана по никакъв начин с въпросната нова компания и би отричала всякакви слухове за подобни отношения. Освен това заяви, че не иска да знае как компанията ще постигне целите си. Онова, което Реймънд премълча, но Кал със сигурност долови беше, че уволнението му от корпорацията е временно и успешното му представяне в това начинание ще доведе до приемането му обратно в корпоративните обятия, и то на много висок пост.
Без изобщо да има представа как ще постигне поставената му цел, Кал веднага прие предложението с условието, че сделката ще включи и Петра Дандероф, колежката му в отдела по връзки с обществеността. В началото Хаусман се дръпна с оправданието, че няма кой да ръководи отдела, но след като му беше напомнено какъв сериозен проблем представлява медицинският туризъм, той отстъпи.
Две седмици по-късно Кал и Петра се върнаха в родния му град Лос Анджелис, обмисляйки метода на действие на бъдещата си компания. Всеки от тях си беше избрал по един надарен помощник: Кал нае Даръл Уилямс, афроамериканец, с когото се беше сприятелил в Калифорнийския университет и който беше специализирал компютърна защита; Петра беше поканила Сантана Рамос, д-р по психология, която беше започнала работа в CNN след шестгодишна частна практика.
Най-важното беше, че и четиримата бяха еднакво мотивирани, еднакво безскрупулни и еднакво убедени, че новото им предизвикателство да намалят медицинския туризъм е възможност, която се получава веднъж в живота, и всеки един от тях се закле, че ще направи всичко, за да я постигне. Доста експедитивно групата реши, че най-добрият начин да се намали търсенето е чрез засилване страховете на пациентите.
Всеки пациент с предстояща операция се отнасяше с известна резервираност към пътуването до Индия или която и да е развиваща се страна, по напълно разбираеми причини. На първо място беше мръсотията, която засилваше вероятността от инфектиране на раната или пипването на някоя от множеството смъртоносни инфекциозни болести. На второ място беше напълно естественото съмнение в квалификацията на хирурзите и останалия персонал, включително медицинските сестри. В допълнение се прибавяше въпросът за качеството на болниците и наличието на високотехнологично оборудване. И най-накрая заставаше въпросът за броя на успешно извършените хирургически процедури.
Когато групичката разгледа пропагандата, разпространявана от индийското Министерство на туризма, четиримата откриха, че специалистите на министерството отговарят ясно точно на тези въпроси. В резултат на това беше решено, че новата компания на Кал ще създаде рекламни кампании, които ще правят точно обратното и ще се възползват от страховете на хората. Всички бяха убедени, че планът им ще има успех, тъй като рекламите бяха най-лесният начин да се подсилят съществуващите у хората вяра и предразсъдъци.
За съжаление скоро след като разработиха стратегията и започнаха да обменят идеи, те се натъкнаха на сериозен проблем. Осъзнаха, че при огромните суми и усилия, които Индия инвестира в промотирането на медицинския си туризъм, индийското правителство със сигурност би започнало да разследва онзи, който твърди обратното, а ако те не успееха да подкрепят с доказателства твърденията в рекламите си, едно евентуално разследване щеше да им навлече огромни неприятности.
Естествено, бързо стигнаха до извода, че трябва да съберат реални данни за индийските болници, особено данни за резултатите от операциите, нивото на смъртност и усложненията след приключването им, в които се включваха и инфекциите. Но такива данни не бяха открити. Групата провери в интернет, в медицинските списания и дори в индийското Министерство на здравеопазването, което категорично отказа да им даде подобна информация, дори отказа да признае съществуването й. В рекламите си те също не използваха никакви цифри, само твърдяха, че резултатите са същите, ако не и по-добри, от тези в западните болници.