Самира умираше от желание да приключи задачата си колкото се може по-бързо. Чувстваше лицето си обляно в пот въпреки работещите климатици. Не обичаше да се тревожи, а заради двойствения живот, който беше водила като тийнейджърка, твърде често й се беше налагало да се чувства така.
След като се озова в коридора и се убеди, че е сама, тя побърза да се сдобие със спринцовка, пълна със суксаметониум. В бързината без малко да изпусне стъкленото шише с парализиращия наркотик на пода. Ако го беше счупила, едва ли щеше да успее да го почисти. Всяко късче стъкло представляваше еквивалентът на намазаните с кураре стрелички в джунглите на Перу. Напълно схващаше иронията на потенциалната ситуация трупът й да бъде открит в хирургическото отделение на следващата сутрин.
Затова, след като приключи с всичко, с огромно облекчение тръгна обратно към стълбището. Отхвърлила тази част от задачата си, тя реши, че няма какво друго да попречи на безпрепятственото й прибиране у дома. Оказа се, че греши.
Слизайки два етажа по-надолу, тя погледна часовника си. Беше малко след осем. Единствената й грижа вече беше господин Бенфати, когото беше видяла днес следобед. Дали все пак да не отиде? Имаше големи шансове той все още да е замаян от упойката, което означаваше, че може и да спи. Нямаше как да разбере, ако не отиде лично.
Самира отвори вратата към коридора на третия етаж и надникна предпазливо. Около ярко осветения сестрински пункт се забелязваха две медицински сестри, което означаваше, че другите две са или в стаите при пациентите, или си почиват. Нямаше начин да разбере.
Тревогата й се засили, но си каза: „Сега или никога“. Пое си дълбоко дъх, пристъпи в коридора и тръгна към стаята на господин Бенфати. Всичко вървеше отлично до момента, в който застана пред леко отворената му врата. Вдигна ръка да почука и замръзна в тази поза щом вратата се отвори широко в мига, когато кокалчетата на пръстите й се готвеха да осъществят контакт с повърхността й. Тя извика стреснато, когато пред нея се появи една от сестрите. Самира знаеше само първото й име. Това беше невероятно дебелата и груба Чару, която изцяло запълни вратата.
За разлика от изненадата на Самира, Чару само се раздразни, че някой е застанал на пътя й. Тя изгледа преценяващо Самира от главата до петите и рече с неособено приятелски тон:
— Какво правиш тук? Ти работиш само дневна смяна.
Чару и Самира се познаваха от срещите си при предаването на смените, когато сестрите от дневната смяна съобщаваха на тези от нощната статусите на пациентите и специфичните им нужди.
— Исках просто да видя пациента си — каза Самира. Гласът й леко трепереше. — Досега седях в библиотеката и четох за подмяната на коленните стави.
— Сериозно? — попита Чару, а тонът й изразяваше съмнение.
— Сериозно — повтори Самира, опитвайки се да звучи твърдо.
Чару я изгледа недоверчиво, но не го изказа на глас. Вместо това рече:
— Госпожа Бенфати е тук.
— Скоро ли ще си тръгне? Бих искала да задам на господин Бенфати няколко въпроса за симптомите.
Чару просто сви рамене, докато я заобикаляше.
Тя тръгна към сестринския пункт, а Самира я изпрати с поглед по коридора. Не знаеше какво да прави. Не можеше да остане в коридора, докато госпожа Бенфати си тръгне, но ако се върнеше в библиотеката, нямаше да разбере когато жената си е отишла. На всичко отгоре се чудеше дали заради срещата й с Чару не трябва да прекрати операцията. Проблемът беше, че сигурно щяха да минат седмици, преди да се появи някой пациент от Америка с проблемно сърце, който да се окаже подходяща цел. А тогава тя едва ли щеше да натрупа точки в конкуренцията си с Вийна.
Още размишляваше, когато изведнъж се стресна отново. Този път причината беше госпожа Лусинда Бенфати, едра жена около петдесетте, с плътно прибрана на кок коса. Беше видяла Самира през деня и сега веднага я позна.
— Мили боже, работният ви ден е много дълъг.