Самият полет, макар и доста дълъг, беше сравнително поносим. Всичките й притесненията, че ще запълни многото свободно време с натрапчиви мисли за загубата на най-близката си родственица, се оказаха неоправдани. До известна степен наложената й самота й помогна да приеме смъртта на баба си, прилагайки един от уроците, които беше научила в медицинското училище: че смъртта до голяма степен е част от живота и съществуването й е едно от нещата, които правят живота толкова специален. Това нямаше да премахне ужасното усещане за липса, но чувството за загуба нямаше да я парализира.
Щом слезе от самолета, Дженифър тръгна през разнебитената и мръсна сграда на терминала, осъзнавайки окончателно, че вече се намира в Индия. На борда на самолета всички бяха облечени със западни дрехи. Сега започна да забелязва жени с ярко оцветени сарита и също толкова пъстроцветни дрехи, за които по-късно научи, че се казват шалвар-камиз. Мъжете носеха дълги туники, дхоти, върху лунги — широки панталони, прихванати при глезените.
С известно притеснение от неочаквани проблеми, Дженифър се приближи до първото препятствие: паспортния контрол. Не можеше да не отбележи, че опашките пред няколкото митнически гишета за граждани и туристи бяха дълги и се придвижваха бавно. От друга страна, пред дипломатическото гише нямаше никой. Служителите му или си приказваха някъде, или четяха вестници. Тъй като нямаше високо мнение за бюрокрацията по света, и най-вече в Индия, Дженифър очакваше да възникнат проблеми заради липсата й на виза, въпреки че избраната самолетна компания се беше оказала на ниво. Всичко зависеше от госпожа Кашмира Варини — дали беше направила нужните телефонни обаждания и дали беше говорила с подходящите хора.
— Извинявайте! — принуди се да извика Дженифър през прозорчето на гишето, за да привлече вниманието на служителите.
Разговорите секнаха и вестниците бяха свалени. Те впериха в нея безизразни погледи, сякаш шокирани, че имат работа. Всички бяха облечени в провиснали кафяви униформи и макар дрехите им да не можеха да се нарекат мръсни, всички от групичката имаха леко мърляв вид.
Дженифър подаде паспорта си, както беше инструктирана, и започна да обяснява ситуацията. Изведнъж един от служителите плъзна обратно паспорта й, и без да каже нито дума, и махна с ръка да използва някое от другите гишета.
— Изрично ми казаха да дойда на дипломатическото гише — заяви Дженифър. Започна да се притеснява, че след дългото пътуване може да се окаже, че няма да я допуснат да влезе в страната. Побърза да обясни, че трябва да вземе визата си точно от дипломатическото гише.
Отново без да обели нито дума, служителят вдигна телефона и набра някакъв номер. Макар и доста отдалечена от него, Дженифър чу крясъците от другата страна. Минута по-късно служителят отвори някакво чекмедже и измъкна някакви документи. След това протегна ръка и отново поиска паспорта на Дженифър. Той залепи вътре нещо, което по всяка вероятност бе стикерът с визата, и удари печат отгоре. След това й върна паспорта и й направи знак да минава.
Облекчена, че най-накрая е получила разрешение за влизане и изненадана, че не се налага да плаща за визата, Дженифър грабна документа и побърза да се махне оттам, в случай че изведнъж променят мнението си. Най-странното беше, че през цялото време служителят не беше произнесъл нито дума, което й напомни защо толкова много мрази бюрокрацията.
Следваше багажното, което се оказа много по-ефикасно от това на летище „Джей Еф Кей“. Докато се добра до правилната лента, багажът й вече беше там и дори беше направил няколко кръга на конвейера.
Митническите служители се оказаха още по-мърляви от онези на паспортното гише, и по-мързеливи. Бяха насядали по ъглите на дълги бюра, върху които се отваряше и проверяваше багажът, но в момента не правеха нищо такова. Дженифър забави ход, но те просто й махнаха с ръка да продължава.
Най-накрая тя излезе от митницата и се озова в зоната за новопристигнали на терминала. Не можеше да не отбележи най-характерното за Индия: огромното й население. Мястото беше претъпкано с народ. Макар и оживено заради многобройните международни полети, то не представляваше нищо в сравнение с останалата част от терминала. Точно зад портала му се забелязваше широка полегата рампа, дълга повече от двайсет и пет метра и оградена с метален парапет. Върху рампата, притиснати към парапета и наблъскани като сардини, се бяха наредили посрещачите, повечето от които държаха в ръце табелки с надписи. Повече от половината носеха западни дрехи, а голям брой бяха облечени в натруфени униформи и шапки, с избродирани върху тях инициали на хотелите им.