— Ще ви изчакам тук — каза шофьорът, който беше заобиколил колата, за да отвори вратата на Дженифър. — Знаете ли колко време ще ви отнеме?
— Нямам представа.
— Ако не ме откриете тук, обадете ми се по телефона, когато сте готова за тръгване.
Тя се съгласи разсеяно; вниманието й беше съсредоточено върху болницата. Не знаеше какво да очаква и осъзна, че чувствата й постепенно са се променили. На мястото на тъгата от загубата на близкия си човек се беше настанило засилващо се раздразнение. Научавайки за втората подобна смърт толкова скоро след бабината й, тя не можеше да не мисли за това, че и двете нещастия по всяка вероятност са можели да бъдат предотвратени. Проблемът беше, че емоциите й пречеха да мисли рационално. Оказа се, че Дженифър е много по-изтощена от полета, отколкото беше очаквала, а и часовата разлика си казваше думата. Предишната нощ изобщо не беше спала.
А и сякаш да я раздразни още повече, шофьорът закъсня — индийска традиция, както щеше да научи по-късно — принуждавайки я да го чака във фоайето. Притеснена, че ако седне в удобните кресла, ще заспи, тя реши да разпита дали госпожа Бенфати е отседнала в хотела и се оказа, че наистина е така. Продължи да се пита дали да й се обади, но беше добре да знае, че жената е там, ако реши да го направи.
Дженифър установи, че двамата високи, облечени в традиционни одежди и тюрбани портиери са също тъй невъзмутими, както и самата сграда. Посрещнаха я с традиционните индийски поклони и отвориха вратите без да кажат нито дума или да променят израженията на лицата си.
Болницата беше свръхклиматизирана, сякаш допълнително да внуши, че отвътре е също толкова модерна и луксозна, както и отвън. Подовете бяха покрити с мрамор, стените — облицовани с дървена ламперия, а мебелите представляваха комбинация от гладка неръждаема стомана и кадифе. Вляво се намираше малко кафене, каквото можеше да се види в западните хотели пет звезди.
Без да знае какво точно трябва да направи, Дженифър се приближи до гише за информация, което напомняше повече на приемна в „Риц Карлтън“ или „Четири сезона“, особено с привлекателните млади жени в ярки сарита, а не с розовите работни дрехи на доброволци. Една от тях беше забелязала Дженифър и учтиво я попита дали би могла да й помогне. Като знаеше отношението на заетите служители и доброволци в американските болници, Дженифър се изненада приятно.
Още когато каза името си, рецепционистката й съобщи, че госпожа Кашмира Варини я очаква, трябвало само да й се обади, за да я уведоми за пристигането на Дженифър. През това време Дженифър огледа фоайето. Странно, но в него имаше дори кокетна библиотека и магазин за подаръци.
След няколко минути на вратата, която водеше към един от кабинетите, намиращи се зад гишето за информация, се появи госпожа Варини. Беше облечена с красиво сари от изключително качествена материя. Докато се приближаваше, Дженифър я огледа. Жената беше слаба и очите й бяха доста по-тъмни от нейните. Носеше косата си вдигната на кок и защипана със сребърна шнола. Въпреки че чертите на лицето й бяха сравнително приятни, устните й бяха свити в тънка черта, и като че ли с усилие се разтеглиха в усмивка. Както се оказа по-късно — напълно неискрена. След като се доближи до нея, Кашмира я поздрави типично по индийски.
— Намасте — произнесе тя.
Последваха обичайните любезни въпроси за това как е минало пътуването, дали Дженифър харесва стаята и хотела, и дали одобрява транспорта си. Междувременно усмивката й се изгуби напълно, проблясвайки за кратко единствено на подходящите места.