— От първа ръка? — попита Кашмира.
— Такъв е изразът. Означава да го чуя лично от човека. Сега отивам да поспя, после, ако успея, ще мина през американското посолство и ще се върна тук.
— Тогава ще бъде твърде късно. Решението трябва да се вземе сега.
— Вижте, госпожо Варини, оставам с неприятното усещане, че се опитвате да ме притиснете. А и след снощната смърт, която твърде много прилича на смъртта на баба ми, вероятността да взема прибързано решение намалява още повече. Твърдите, че нищо не знаете за случилото се, което сигурно е така, но аз искам да разбера повече за него.
— Съжалявам, но досиетата на останалите пациенти са поверителни. А що се отнася до вас, специално ми наредиха да науча вашето решение още тази сутрин. Просто не можем да задържаме повече тялото на баба ви в този хладилник. — За да подчертае думите си, Кашмира протегна ръка и разклати дръжката на хладилника. — Ако не искате да ни сътрудничите, боя се, че ще се наложи да разговаряте директно с президента ни, защото той е упълномощен да се свърже със съдия и да изиска разрешение да реши вместо вас.
— Няма да разговарям с никого през следващите няколко часа — сопна й се Дженифър. Сега вече беше наистина ядосана. Преди подозираше, че болницата „Кралица Виктория“ се опитва да я притисне да вземе решение, сега беше сигурна в това. И макар че от една страна подобни действия изглеждаха разбираеми заради липсата на място за съхранение на тялото, от друга страна всичко й се струваше съмнително, особено нежеланието им да извършат аутопсия. — Ще ви се обадя, когато съм в състояние да мисля и ще се върна тук. Междувременно нека ви предупредя: не смейте да правите нещо с тялото на баба ми, освен ако не искате да ви се стоварят гръм и мълнии на главата!
— Гръм и мълнии? — повтори Кашмира, напълно объркана.
Дженифър завъртя очи.
— Това означава някой, на когото наистина му е писнало.
Глава 11
17 октомври 2007 г.
Сряда, 9:45 часа
Делхи, Индия
Дженифър гледаше през прозореца на мерцедеса. Беше толкова погълната от мислите си, че не обръщаше внимание на трафика. В действителност тя осъзна, че се е „вбесила“ много по-скоро, отколкото беше очаквала. От „Кралица Виктория“ несъмнено я размотаваха, а тъй като в краткия си живот беше играла ролята на жертва твърде често, това изобщо не й допадаше. Измъкването от матрицата беше истинско предизвикателство. Решаващото събитие се беше случило в прогимназията, където бягането от училище и боевете бяха нещо нормално. Тогава баба й, която беше наистина горда жена, направи нещо, което не беше в характера й: помоли друг човек за помощ. Човекът, към когото се обърна, беше д-р Лори Монтгомъри, патолог от Ню Йорк, за която баба й се беше грижила като нейна бавачка.
На Дженифър й се виждаше странно да се срещне с някаква непозната, която нарича собствената й баба „бабо“. Но баба й беше гледала Лори Монтгомъри цели дванайсет години. Нищо чудно, че д-р Монтгомъри обичаше баба й и я смяташе за част от семейството. Затова, когато демоните на Дженифър я повлякоха към пропастта, баба й помоли Лори да се опита да предотврати падението й.
Лори се съгласи да помогне. Започна да кани опърничавата тийнейджърка всеки ден в кабинета си. Развеждаше я наоколо и й показваше каква е работата на съдебния патолог. Колегите й се отнасяха скептично към дванайсетгодишното момиче, което се разхождаше из моргата, но Лори надделя и резултатите бяха впечатляващи.
Ситуацията беше достатъчно „откачена“ и „гадна“ според думите на Дженифър, за да завладее тийнейджърското й въображение, особено след като това беше първата академична кариера, с която се сблъска. Дженифър приемаше всичко с интерес — до третия ден. Тогава в моргата докараха момиче на нейната възраст с идеално кръгла червена точка на челото. Беше застреляно от конкурентна банда.
За късмет, историята на Дженифър имаше щастлив край. Двете с Лори си допаднаха много повече, отколкото можеше да се очаква — Лори беше говорила с щедрата си майка и с ръководството на своето частно училище за възможността Дженифър да получи стипендия. Един месец по-късно Дженифър се озова в строга академична среда, а останалото вече беше история…
— Разбира се! — възкликна Дженифър и шофьорът трепна.
— Проблем ли има, мадам? — попита той, поглеждайки към нея през огледалото за обратно виждане.