Тя отвори очи. Подобни мисли повдигнаха въпроса за евентуално задушаване. Някой би могъл да задуши баба й, причинявайки обща цианоза, но Дженифър бързо прогони тази мисъл от главата си. Не можеше да повярва до каква степен се беше развила параноята й. Чувстваше се объркана. Знаеше много добре, че никой не е удушил баба й.
Асансьорът спря във фоайето и почти всички слязоха от него, включително Дженифър, която презрително впери поглед в пазача, който държеше вратата отворена.
— О, много ви благодаря — рече му весело тя.
Той се изненада, но не отвърна на любезността й.
Без да губи време, Дженифър се отправи към мраморното гише, заобиколи го и продължи към отворената врата на Кашмира Варини. Потропа с пръсти по касата. Кашмира седеше на бюрото си и попълваше някакъв формуляр.
— Моля, влезте — каза тя, след като вдигна поглед в отговор на почукването на Дженифър. Изправи се и я поздрави по обичайния начин, на което Дженифър отговори само с леко кимване. Кашмира й посочи стола и Дженифър послушно седна, след което погледна асистентката.
— Благодаря ви, че се върнахте — каза Кашмира. — Надявам се, че сте успели да поспите.
— Не можах да мигна.
— О! — възкликна Кашмира, която очевидно очакваше по-позитивна реакция на по-скоро риторичния си въпрос. — Обядвахте ли? Мога да ви поръчам малък сандвич или салата.
— Обядвала съм, благодаря.
— Посетихте ли посолството ви?
— Не — отвърна Дженифър, след което добави: — Госпожице Варини…
— Моля ви, наричайте ме Кашмира.
— Добре, Кашмира. Мисля, че трябва да си изясним нещо. Тази сутрин изрично ви попитах за господин Бенфати. Вие ме излъгахте. Казахте, че не знаете нищо за него, а след това научих, че сте била негова асистентка. Какво става тук?
Кашмира се поколеба. Прокашля се, преди да отговори.
— Извинявам се за това. Казах го от чувство за безизходица. Опитах се да ви убедя да се съсредоточите върху случая с баба ви и спешното взимане на решение, което не би трябвало да е толкова сложно. Не може да не знаете, че не обсъждаме други пациенти. Това трябваше да кажа. Признавам, че ви бях ядосана, и все още съм, до известна степен. Току-що ми се обади Лусинда Бенфати и ме информира, че изрично сте я посъветвали да не избързва. Знам, че тя мислеше да изчака, докато пристигнат синовете й, но се надявах, че след като отмине първоначалният шок, ще успея да я убедя да поговори с тях преди да тръгнат, за да може да се погрижим за тялото. Винаги така сме постъпвали. Досега не сме се сблъсквали с подобен проблем.
— Нима казвате, че смъртта на пациент е нещо нормално тук?
— Напротив — отвърна енергично Кашмира. — Не ми вменявайте думи, които не съм казвала!
— Добре, добре — каза Дженифър, опасявайки се, че може би е прекалила малко. — Благодаря за извинението, приема се. Всъщност съм впечатлена от него. Беше ми много интересно как ще го обясните, защото смятах, че няма да можете.
— Случилото се с баба ви наистина ме озадачи.
— Хубаво е да знам, че сме на едно мнение — промърмори Дженифър.
— Моля?
— Нищо — отвърна Дженифър. — Просто лоша шега. Но има нещо, което бих искала да видя. Смъртния акт на баба ми.
— Защо, за бога?
— Искам да видя вписаната причина за смъртта.
— Сърдечен удар, както вече ви казах.
— Въпреки това искам да го видя. Дали можете да ми представите поне копие?
— Не. Прибран е в папката с пълното досие.
— Мога ли да го видя? Предполагам, че така или иначе ще ми бъде даден. Все пак не е държавна тайна.
Кашмира се замисли за миг, сви рамене, стана и се приближи до един шкаф с множество чекмеджета. Издърпа едно от тях, прегледа етикетите и измъкна една папка. Отвори я и извади един документ. Постави го на бюрото и го побутна към Дженифър.