— Разбира се — кимна той. Облегна се назад и сплете пръсти зад тила си.
Даръл влезе в стаята и разпръсна няколко карти върху масата, която Кал използваше за бюро. Имаше и няколко снимки на превозни средства, които той внимателно подреди с големите си, силни ръце. Даръл беше облякъл една от ластичните си черни тениски, които прилепваха толкова плътно върху мускулестите му ръце, сякаш бяха нарисувани върху тях.
— Така — каза той, изправи се и потри доволно ръце. — Ето какво открих.
Преди да продължи, външната врата се затръшна толкова силно, че чашата с кафе на Кал се разклати върху чинийката си. Двамата мъже се спогледаха.
— Какво става, по дяволите? — попита Кал.
— Някой иска да ни уведоми, че вече си е вкъщи — отвърна Даръл. Той погледна към часовника си. Беше почти четири и половина. — Сигурно е някоя от сестрите, която е имала кофти ден.
Още не беше довършил изречението, когато Вийна и Самира влязоха в библиотеката и заговориха една през друга.
— Хей! — извика Кал, вдигайки ръце, за да ги успокои. — Една по една, и дано наистина да е важно. Прекъснахте Даръл.
Вийна и Самира се спогледаха. Вийна заговори.
— В „Кралица Виктория“ се появи потенциален проблем.
— Потенциален? — прекъсна я Кал.
Вийна кимна развълнувано.
— В такъв случай може да изчака. Даръл говореше нещо.
— Ще го обсъдим по-късно — каза Даръл, събирайки снимките на колите.
Кал го сграбчи за китката и го задържа, вперил поглед в очите му.
— Не, продължавай! Те могат да почакат.
— Сигурен ли си? — каза Даръл, наведе се напред и заговори в ухото на Кал. — Мислех си, че уреждането на бягството е секретна информация.
— Няма проблем. Ако настъпи Армагедон, искам и те да дойдат с нас. Нека слушат. Биха могли да ни помогнат.
Даръл вдигна палец утвърдително и отстъпи назад.
— А сега слушайте — каза Кал. — Даръл разработи резервен план, в случай че се развие най-лошият сценарий. Става въпрос за секретна информация. Не бива да казвате на останалите.
Изпълнени с любопитство, жените се доближиха до масата и погледнаха към картите.
— Надявам се, разбираш, че включването им ще увеличи вероятността да ни спипат, ако и когато планът бъде задействан — каза Даръл на Кал.
— По-късно ще обмислиш това — каза Кал. — А сега обяснявай!
Даръл отстъпи назад и отново разстла снимките. Докато го правеше, той обясняваше на жените как му е хрумнало да се измъкнат от страната в случай на нужда.
Вийна и Самира се спогледаха изнервено. Това беше свързано с проблема, който бяха дошли да изложат.
— Това са част от автомобилите, които бихме могли да закупим и да скрием в гигантския ни гараж. Идеята е да бъдат заредени, натоварени и готови за тръгване. Според мен трябва да използваме автомобили с постоянно задвижване на всички колела, защото пътищата от предполагаемия маршрут не са в добро състояние.
— Какъв маршрут предлагаш? — попита Кал.
— Тръгваме на юг от Делхи и използваме главната магистрала до Варанаси. Оттам поемаме на североизток, за да прекосим границата с Непал при граничен пункт Раксаул-Биргундж. — Даръл проследи маршрута на картата.
— Мястото добро ли е?
— Най-доброто според мен. Раксаул е в Индия, а Биргундж е в Непал. Изглежда, двете забутани градчета се намират само на няколкостотин метра едно от друго, и доколкото разбирам, единствената им индустрия е търговията с плът за двете хиляди шофьори на камиони, които прекосяват границата всеки ден.
— Звучи страхотно.
— Според мен е точно онова, което търсим. Толкова е забутано, че не искат дори визи. Просто най-обикновена спирка.
— В планината ли се намира?
— Не, в тропичните райони, на равен терен.
— Наистина е идеално. И след като преминем оттатък, какво?
— Продължаваме направо по магистрала Претхир, която се намира в непалската част от Катманду, към международното летище. След това сме си вече вкъщи.
— В Непал сигурно има планини?
— О, да!
— В такъв случай препоръчвам тойота ленд круизър — каза Кал, взе снимката и я размаха във въздуха. — Разполагаме с шест места и система 4×4.
— Съгласен. — Даръл прибира останалите снимки. — Това беше и моят избор.