Телефонът под дланта й иззвъня рязко, карайки я да трепне. С ускорен пулс тя вдигна отново слушалката и забързано избъбри:
— Ало?
— Търся д-р Лори Монтгомъри — отговори приятен глас.
— На телефона.
— Аз съм д-р Арун Рам. Току-що разговарях с д-р Шърли Шьонер. Тя ми каза, че идвате в Ню Делхи и сте насред процедура за хормонално лечение на безплодие. Каза, че е нужно да се следят размера на фоликулите и равнището на естрадиол в кръвта ви.
— Точно така. Благодаря ви, че се обадихте. Очаквах да се чуя отново д-р Шьонер с някакъв телефонен номер, и съответно аз да звънна.
— Няма проблем. Исках да знаете, че за мен ще бъде чест да съм ви от помощ. Д-р Шьонер ми разказа някои неща за вас и съм много впечатлен. Имаше един момент в началото на обучението ми, когато под влиянието на американски телевизионни сериали исках да стана съдебен лекар. За жалост останах разочарован. Условията в тази страна са много лоши заради прословутата ни бюрокрация.
— Жалко. Нуждаем се от подготвени хора в нашата специалност, и Индия може да върши добра работа, ако условията се подобрят.
— Д-р Шьонер се е обадила на една моя колежка, д-р Дая Мишра, ако предпочитате да работите с жена. Но д-р Шьонер казала, че проявявате интерес към лекар с административни привилегии в болница „Кралица Виктория“, така че д-р Мишра препоръчала мен.
— Ще съм ви много благодарна, ако ме прегледате. Двамата със съпруга ми имаме и друга работа в „Кралица Виктория“, така че ще ни бъде удобно.
— Кога точно пристигате?
— Тръгваме тази вечер от Ню Йорк и по разписание трябва да пристигнем в Делхи късно вечерта в четвъртък, деветнайсети октомври, в двайсет и два и петдесет.
— В кой ден на процедурата сте?
— Седми ден, но което е по-важно, в понеделник д-р Шьонер определи, че след пет дни трябва ми се сложи стимулиращата инжекция.
— Значи за последно сте преглеждана в понеделник и всичко беше наред?
— Всичко беше наред.
— Тогава смятам, че трябва да ви прегледам в петък сутринта. По кое време предпочитате да стане? На мен ми е удобно по всяко време, защото петък е ден за изследователска дейност и съм свободен от ангажименти.
— Не знам — каза Лори. — Какво мислите за осем сутринта?
— Нека да е осем сутринта — съгласи се д-р Арун Рам и разговорът приключи.
Лори побърза да се обади на Шърли и да й благодари за помощта.
— Ще го харесаш — увери я приятелката й. — Той е много умен, има страхотно чувство за хумор и отлични постижения.
— Човек не може да си мечтае за нещо повече — отвърна Лори, преди да затвори телефона.
След всички тези разговори Лори хвърли поглед на часовника. Беше време да тръгва към компанията, издаваща визи за Индия. Тя извади паспорта си и този на Джак от чантата и приложи към тях снимките, които си бяха направили тази сутрин.
Мушна ги в дамската си чанта, прибра там и мобилния телефон, излезе от кабинета си и се насочи към асансьорите. Когато чу, че пред нея се отваря вратата на асансьор, тя ускори крачка, за да го хване, и се сблъска с излизащата оттам д-р Рива Мета, с която деляха един кабинет. Лори се разсмя.
— Господи, ти си в добро настроение — отбеляза Рива.
— Предполагам, че е така — отговори Лори весело.
— Не ми казвай, че си бременна — рече Рива.
Двете с Лори не само деляха един кабинет, но бяха и добри приятели. Рива беше единствената, освен Шърли, с която Лори беше споделила цялото напрежение около процедурите за лечение.
— Де да бях — отвърна Лори. — Не, двамата с Джак имаме извънредно пътуване до Индия.
Лори задържаше вратата на асансьора, която отчаяно искаше да се затвори.
— Това е страхотно! — възкликна Рива. — Къде в Индия?
Рива и родителите й бяха емигрирали в Съединените щати, когато тя беше на единайсет.
— В Ню Делхи. Всъщност, тъкмо сега отивам да извадя индийските визи. Ще се върна след около половин час. Иска ми се да поговорим за това и може би да ми дадеш някои съвети.
— Непременно — махна с ръка Рива.
Лори се вмъкна в кабинката на асансьора и вратата се затвори. Докато се спускаше надолу, се замисли над коментара на Рива във връзка с настроението й и осъзна, че наистина е добро, най-доброто, което беше имала от два-три месеца насам.
Когато достигна до сутерена, тя забърза към залата за аутопсии. Взе си само престилка и шапка, защото знаеше, че е за малко, и влезе през главния вход. Въпреки че беше почти девет без петнайсет, Джак и Вини бяха единственият работещ екип. Няколко от другите санитари се приготвяха за работа и изваждаха телата, но работещите в екип с тях лекари още не се бяха появили. Джак и Вини се справяха добре. Големият Y-образен разрез върху гърдите и корема на тялото, с което се занимаваха, вече беше зашит.