— Разбирам — отвърна Нийл. След като вече знаеше, че тя е тук, не можеше да не се почувства разочарован. Най-малкото можеше да отиде до вратата й и да долепи ухо до нея. Ако чуеше звука на телевизора, щеше да почука. — А знаете ли дали смята да напусне стаята си утре, или вдругиден? — попита той.
Арвинд натисна няколко клавиша и се взря в монитора.
— Не е отбелязана дата за напускане.
— Добре.
След още няколко минути формалности Арвинд стана и столът му се плъзна назад.
— Какво ще кажете да ви заведа до стаята ви?
Нийл също се изправи.
— Имате ли друг багаж?
— Не, това е всичко — отвърна Нийл и вдигна куфара си. — Не обичам да пътувам натоварен.
Докато вървеше след служителя към асансьорите, той се запита как да изненада Дженифър на сутринта. Тъй като не знаеше плановете й, реши да импровизира.
— Извинете, господин Синха — каза той, докато асансьорът се изкачваше нагоре. — Ще се погрижите ли да ме събудят в осем и петнайсет?
— Разбира се, сър!
Глава 24
18 октомври 2007 г.
Четвъртък, 7:30 часа
Ню Делхи, Индия
Дженифър сънуваше повтарящия се кошмар за баща й, който я връхлиташе винаги в стресови ситуации. Не беше споделяла с никого за съня си, защото се притесняваше какво ще си помислят хората за нея. Самата тя не знаеше какво да мисли за себе си. В съня баща й я преследваше със свирепо изражение на лицето, докато тя му крещеше да престане. Когато се озоваха в кухнята, тя грабна един касапски нож и замахна застрашително. Но той продължаваше да се приближава застрашително, дразнейки я, че няма да посмее да го използва. Но тя го направи. Прободе го веднъж и още веднъж, но той не спираше да се смее.
Обикновено в този момент тя се събуждаше, обляна в пот — така се случи и този път. Трябваха й няколко минути, за да осъзнае, че се намира в Индия и че телефонът й звъни. Протегна ръка към слушалката, изпаднала в паника при нелогичната мисъл, че човекът, който звъни, е станал свидетел на убийството на баща й.
Оказа се, че на телефона е Рита Лукас.
— Надявам се, че не се обаждам в неподходящ момент. — Тя явно беше усетила тревогата в гласа на Дженифър.
— Не, всичко е наред — отвърна Дженифър, която постепенно се окопитваше. — Просто лош сън.
— Съжалявам, че звъня толкова рано, но исках да съм сигурна, че няма да ви изпусна. Така и не можах да заспя. По-голямата част от нощта прекарах в болницата.
Дженифър погледна към механичния будилник. Присви очи, за да разбере колко е часът, защото малката и голямата стрелка не се различаваха особено по размери.
— Надявах се, че ще закусваме заедно.
— С удоволствие.
— Възможно ли е да го направим по-скоро? Изтощена съм. И дали ще е възможно да дойдете в „Империал“? Боя се, че изглеждам също толкова ужасно, колкото се чувствам.
— Разбира се, че ще дойда. До половин час съм готова. Имате ли представа колко далеч е „Амал палас“ от „Империал“?
— Съвсем близо е. Малко по-нататък по „Джанпатх“.
— Боя се, че не знам къде се намира „Джанпатх“.
— Може би на около пет минути с такси.
— В такъв случай ще бъда при вас около осем — каза Дженифър, като отметна завивките и спусна краката си от леглото.
— Ще се видим в салона за закуска. Щом влезете във фоайето, продължете право напред. Салонът се намира вдясно.
— Ще се видим след половин час — каза Дженифър.
След като затвори телефона, тя превключи на бързи обороти. Като студентка по медицина беше усъвършенствала процеса на приготвяне.
Радваше се, че Рита Лукас беше изявила желание да се видят. Дженифър нямаше търпение да научи подробностите за смъртта на третия медицински турист и до каква степен тя наподобява първите две.
Докато се къпеше и обличаше, тя обмисляше програмата за деня. Не искаше да се приближава до болницата „Кралица Виктория“, за да не се дразни допълнително на досадната асистентка. Това означаваше, че трябва да измисли какво да прави през останалата част от деня и вечерта, за да се отърве от чувството на неудовлетворение, че не може да стори нищо за баба си до идването на Лори. А колкото до нощта, тя знаеше точно какво ще прави и с нетърпение очакваше да тръгне към летището.
Когато излезе от стаята си с пътеводител в ръка, изпита гордост от себе си. Беше едва седем и трийсет и три и както изглежда бе поставила нов рекорд по бързо приготвяне. Докато слизаше надолу с асансьора, тя отново се замисли за плановете си как да прекара деня. Щеше да се обади на Лусинда Бенфати за обяд или вечеря, или и двете. В часовете преди обяд, стига закуската да не се проточеше, щеше да разгледа забележителностите. Щеше да е жалко да стигне дотук и да не разгледа града.