Най-накрая Нийл затвори. Разочарованието му беше огромно. Този път го връхлетя лека параноя — ами тя е била предупредена за пристигането му и сега умишлено го избягва?
— Това е смешно — промърмори Нийл, когато здравият разум надделя.
Реши, че наред е една обилна закуска, и тръгна обратно към масата си. Запита се дали отсъствието на Дженифър не беше свързано по някакъв начин с другия мъж, който я е търсил, и в този момент с изненада осъзна още нещо. Изпитваше ревност.
Нийл се настани на масата така, че да вижда входа, реши какво ще поръчва и махна на сервитьорката.
Инспектор Нареш Прасад вкара своя бял „Амбасадор“ в алеята към хотел „Амал палас“ и даде газ към входа. Наближаваше девет сутринта и алеята беше пълна с автомобили, които пристигаха и оставяха своите пътници бизнесмени.
Когато дойде ред на Нареш, единият от облечените в бляскава униформа и тюрбан портиери му махна да се придвижи напред, след което протегна ръка, за да го спре. Той отвори вратата, изпъна се и поздрави Нареш, който слизаше от колата.
Преминавал и преди през този ритуал, Нареш отвори портфейла си и показа полицейската си карта. Протегна ръката си напред, за да може впечатляващо високият портиер да я прочете и да свери снимката. Сценката се стори доста забавна на Нареш, тъй като той беше дребният в случая. Високият метър и шейсет полицейски инспектор правеше почти двуметровия сикх да изглежда като великан.
— Искам да паркирате колата до входа, за да бъде готова за бързо тръгване, ако се наложи — каза Нареш.
— Да, инспектор Прасад — отвърна портиерът, което показваше, че беше прочел внимателно картата на Нареш. Той щракна с пръсти към един от униформените прислужници, които паркираха колите, и му показа къде да паркира.
Докато изкачваше няколкото стъпала към двойната врата на хотела, Нареш смутено се опитваше да изглежда колкото се може по-висок, минавайки покрай група гости на хотела, които очакваха транспорта си. Щом влезе вътре, Нареш огледа обширното фоайе и се опита да реши как да процедира нататък. След миг колебание стигна до извода, че най-логичната стъпка е да потърси помощта на консиержа. Тъй като не искаше да прави сцени, той изчака, докато двамата консиержи се занимаваха с неколцина гости на хотела, които си правеха резервации за вечеря.
— Какво мога да направя за вас, сър? — попита го единият от официално облечените мъже с очарователна усмивка.
Нареш остана впечатлен. Мъжът и колегата му вършеха всичко с усърдие, което предполагаше, че те наистина обичат работата си — нещо, с което Нареш се сблъскваше рядко в необятната индийска сфера на услугите, с която ежедневно си имаше работа.
Нареш извади полицейската си карта, стараейки се да не бие на очи.
— Интересува ме една от гостенките на хотела. Нищо сериозно, просто формалност. Единственото, което ни вълнува, е нейната безопасност.
— Как можем да ви помогнем, инспекторе? — попита единият консиерж, понижавайки глас. Името му беше Сумит.
Вторият също беше видял полицейската карта на Нареш, и след като приключи работата си с един от гостите, се наведе към тях, за да се включи в разговора. Казваше се Лакши.
— Някой от вас познава ли една млада американка, гостенка на хотела, на име Дженифър Ернандес?
— О, да! — каза Лакши. — Една от най-приятните, най-привлекателни гостенки, смея да добавя. Досега е идвала само за да поиска карта на града. Аз я обслужих.
— Държи се много приятелски — добави Сумит. — Когато минава покрай нас, винаги се усмихва.
— Виждали ли сте я днес?
— Да — каза Сумит. — Напусна хотела преди около четирийсет минути. Ти беше отишъл някъде — каза той на Лакши в отговор на въпросителното изражение на лицето му.
Нареш въздъхна.
— Колко жалко. Сама ли беше, или с някого?
— Беше сама, но не знам дали отвън не я е чакал някой.
— Как беше облечена?
— Обикновено: с памучна блузка и дънки.
Нареш кимна, премисляйки възможностите си.