Лицето на Нийл просветна.
— Била е тук, при вас, само преди няколко минути?
— Да. Чудеше се какво да разгледа в града. Препоръчахме й Червения форт в Стария Делхи, джамията Джама Масджид и Делхийския пазар, където би мота да обядва в ресторанта на Карим.
— В този ред.
— Да, така че ако побързате, мисля, че ще можете да я хванете в Червения форт.
Нийл тръгна към изхода и тогава се обади и вторият консиерж:
— Тя използва кола на хотела. Черен мерцедес. Поискайте номера му от транспортния мениджър. Може да ви помогне.
Нийл кимна и махна с ръка, че е чул, след което се запъти към транспортното гише. Там взе номера на колата и телефонния номер на шофьора и хукна да си търси такси.
Дженифър беше много доволна, че позволи на консиержа да я убеди да вземе една от хотелските коли за разходката си. Щом се отпусна в удобния климатизиран мерцедес, тя се почувства така, сякаш е на друга планета. Не можеше да става сравнение с авторикшата или обикновеното такси. Първите петнайсетина минути просто се наслаждаваше на уличния спектакъл с фантастичната му колекция от превозни средства, тълпи от хора и животни — от почиващи си маймуни до отегчени крави. Дори успя да зърне първия от идването си индийски слон.
Шофьорът, Ранджит, беше облечен с удобна, отлично изгладена тъмносиня униформа. Въпреки че говореше английски, акцентът му беше толкова силен, че Дженифър почти нищо не разбираше. Направи няколко опита, докато той й обясняваше забележителностите, покрай които минаваха, но накрая се отказа и се примири с обикновеното поклащане на глава, придружено с „Колко интересно“ или „Това е чудесно“. Най-накрая отвори пътеводителя на раздела за Червения форт. След няколко минути шофьорът забеляза, че се е съсредоточила върху книгата, и млъкна.
В продължение на половин час тя чете за архитектурата и беше толкова погълната от историята на форта, че не обръщаше внимание на трафика по пътя. Не забеляза и двата автомобила, които следваха нейния: единият — бял амбасадор, а другият — черен мерцедес. Понякога те се приближаваха много близо, особено при светофари или задръствания. Друг път изоставаха назад, но никога не я изпускаха от поглед.
— Скоро ще видите Червения форт от дясната ни страна — обади се Ранджит, — точно зад светофарите.
Дженифър вдигна поглед от пътеводителя, където вече четеше за Джама Масджид. Още от пръв поглед се виждаше, че Стария Делхи е значително по-населен от Новия, както с хора, така и с превозни средства, най-вече с велорикши и теглени от животни каруци. Освен това имаше много повече отпадъци. Улиците бяха много оживени, хората се подстригваха или бръснеха, търсеха медицинска помощ, бърза закуска, масажи, почистваха си ушите, даваха дрехите си за пране, а обувките — за поправка и си лекуваха зъбите — всичко това на открито, със съвсем малко оборудване. Бръснарят например разполагаше само с един стол, малко, напукано огледало, няколко инструмента, леген с вода и чаршаф.
Дженифър гледаше като хипнотизирана. Целият живот, който на запад се криеше зад затворени врати и спуснати пердета, тук течеше на открито. Тя се почувства визуално претоварена. Всеки път, когато зърваше някакво оживление и искаше да попита шофьора какво правят хората и защо го правят на открито, тя виждаше нещо още по-изненадващо.
— Ето го Червения форт — обяви гордо Ранджит.
Дженифър погледна към чудовищната назъбена постройка от червен пясъчник, много по-грамадна, отколкото си беше представяла.
— Огромна е — успя да каже само тя. Гледаше я слисано. Докато минаваха покрай западната стена имаше чувството, че тя продължава с километри.
— Входът се намира точно вдясно. — Ранджит посочи напред. — Нарича се Портата Лахор. Тук нашият министър-председател произнася речта си по случай Деня на независимостта.
Дженифър не го слушаше. Червения форт беше поразителен. Докато четеше за него си беше представяла нещо с размерите на нюйоркската Обществена библиотека, но това тук бе много по-голямо и архитектурата му се отличаваше с великолепна екзотика. За да го обходи целия, щеше да й отнеме цял един ден, а не час и нещо, както беше възнамерявала.
Ранджит зави към паркинга пред Портата Лахор. В единия му край бяха паркирани няколко огромни туристически автобуса. Ранджит ги подмина и спря до магазините за сувенири.
— Ще ви изчакам тук — каза той и посочи към група тежки дървета, които осигуряваха поне някаква сянка. — Ако се нуждаете от мен, просто ми звъннете и аз веднага ще дойда.