Дженифър взе визитката, която шофьорът й подаде, но не каза нищо. Тя гледаше към огромната крепост и осъзнаваше колко е безнадеждно да се опита да види всичко в Червения форт за един час. Със сигурност щеше да пропусне много. Към това се прибавяше и умората от часовата разлика, която все още усещаше, спокойствието, което й беше предложил автомобилът и осъзнаването, че не си пада чак толкова по разглеждането на забележителности. Наистина предпочиташе хората. Ако зависеше от нея, би предпочела да се среща с нови хора, вместо цял ден да обхожда древни крепости. Много повече я интересуваше уличният спектакъл, част от който беше зърнала през прозореца на колата.
— Нещо не е наред ли, госпожице Ернандес? — попита Ранджит. След като й подаде визитката си, той не сваляше поглед от нея.
Тя дори не помръдна от мястото си.
— Не — отвърна Дженифър. — Просто промених намеренията си. Близо ли сме до пазара?
— О, да — рече Ранджит. Той вдигна ръка и посочи улицата, която минаваше покрай Червения форт. — Целият район на юг от „Чандни Чок“, главната улица покрай крепостта, е пазар.
— Има ли някое удобно място, където да паркирате, за да мога да се разходя из пазара?
— Разбира се. До джамията Джама Масджид има паркинг, тя е в южния край на пазара.
— Да идем там — каза Дженифър.
Ранджит направи рязък завой и потегли обратно по пътя, по който бяха дошли, вдигайки облак жълтеникав прах. Освен това натисна клаксона, когато се наложи да заобиколи някакъв мъж, облечен в черно, понесъл яке в ръка. Но Ранджит не можа да види как един по-нисък мъж, който беше застанал до павилиона за безалкохолни, захвърля кутия газирана вода и хуква към колата си.
— „Чандни Чок“ улица ли е, или квартал? — попита Дженифър. Отново беше отворила пътеводителя си. — Малко е объркващо.
— И двете — засмя се Ранджит. Въпреки че беше спрял на червен светофар, той отново натисна клаксона, когато едно такси зави към паркинга пред Портата Лахор много по-рязко от нормалното, размина се на косъм от сблъсък с лимузината и отново бързо ускори. Ранджит размаха юмрук и изкрещя няколко думи на хинди, за които Дженифър бе убедена, че не се използват по време на официални срещи.
— Извинете — каза Ранджит.
— Няма нищо. — Тя също се беше стреснала от действията на таксито.
Светлините на светофара се смениха и Ранджит даде газ по широкия булевард с много платна „Нетаджи Субхаш Марг“, който завиваше на юг покрай Червения форт.
— Някога возили ли сте се с велорикша, госпожице Ернандес?
— Не, не съм — призна Дженифър. — Но съм се возила на авторикша.
— Препоръчвам ви да опитате, особено тези в „Чандни Чок“. Мога да ви уредя една до Джама Масджид, която да ви разходи из пазара. Улиците се наричат гали и са тесни и претъпкани, а катрите са още по-тесни. Ще ви е нужда велорикша; иначе може да се изгубите. Човекът ще може да ви върне в мига, в който пожелаете.
— Сигурно наистина ще се наложи. — Дженифър не беше особено ентусиазирана. Каза си, че трябва да гледа по-авантюристично на нещата.
Ранджит сви вдясно от широкия булевард и веднага попадна в задръстване на тясната улица. Това не беше самият пазар, но покрай улицата бяха наблъскани малки магазинчета, в които се продаваха какви ли не стоки — от кухненски прибори, изработени от неръждаема стомана, до билети за автобуси до Раджастан. Докато колата напредваше бавно, Дженифър можеше да разгледа безбройните лица на местните, отразяващи зашеметяващото разнообразие на етнически групи и култури, които се бяха омесили през вековете, за да създадат населението на днешна Индия.
Тясната улица стигаше до екзотичната джамия Джама Масджид. Ранджит зави вляво към претъпкания паркинг, после изскочи от колата и помоли Дженифър да изчака за миг.
Тя си отбеляза още нещо за индийския манталитет. Въпреки че Ранджит беше оставил колата насред пълния паркинг, като че ли никой от обслужващите паркинга не му обърна внимание. Сякаш колата беше невидима, нищо че блокираше пътя. Представи си добре каква буря щеше да избухне в Ню Йорк, ако там се случи нещо подобно.
Ранджит се върна, следван от една велорикша. Дженифър беше ужасена. Велосипедистът беше слаб като вейка, с хлътнали бузи. Едва ли беше способен да направи няколко крачки, камо ли да задвижи триколката, която щеше да вози петдесет и два килограмовата Дженифър.