— Хей, Мати! Браво на вас, изядохте всички пуканки. С Ролинс дори не ги опитахме.
Мати поглежда към купата, а после към мен гузно.
— Опа. Извинявай.
— Защо не вземете да направите още? — Вдигам вежди и лекичко накланям глава към кухнята с надеждата да й стане ясно, че това е заповед, а не молба.
Мати хвърля поглед към мен, след това към Ролинс и се ухилва.
— Ама разбира се. Хайде, Реджина. — Тя вдига купата.
— Ей, а имате ли от онези прахчета с различни аромати, дето се ръсят отгоре? — пита Реджина и тръгва след Мати. — Тод ги обожаваше. За има-няма два дни излапваше цяла опаковка.
Когато изчезват, се обръщам към Ролинс.
— Надявах се да останем сами за малко, искам да поговорим — казвам, а сърцето ми така думка, че ме е страх да не го чуе.
Вече знам какво трябва да направя. Някак трябва да намеря нужните думи и да му обясня какво чувствам, преди тая история с Ана да набере скорост. В противен случай може да го изгубя завинаги.
Ролинс свежда очи към дланите си.
— За какво?
— За нас — казвам тихичко.
Той най-после вдига очи.
— Какво имаш предвид?
Господи, колко е трудно. Толкова трудно, че се изкушавам да се откажа, да оставя нещата каквито са. Така де, все пак сме най-добри приятели. Действително ли държа да проваля всичко? Ами ако призная, че изпитвам чувства към него, а той не откликне? Ами ако никога повече не си проговорим?
И след като в продължение на една дълга минута така и не ми хрумва подходяща реплика, решавам, че може би ролята на думите е силно надценена. Затова затварям очи и се привеждам напред с полуотворени устни.
Нищо не се случва.
Отварям едно око. Ролинс ме гледа втренчено, сякаш току-що ми е поникнала втора глава.
— Какво правиш, Вий?
Бузите ми пламват. Облягам се назад и се опитвам да се държа, сякаш нищо не се е случило.
— Нищо. Няма нищо. Зарежи.
Веждите му загрижено се сключват.
— Сигурна ли си?
— Аха. Аз просто… не знам какво ми хрумна.
Точно в този момент се чува бръмчене.
Ролинс измъква телефона от джоба си. Явно някой му звъни, но той обръща лекичко екрана, за да не видя чие име се изписва. След секунда натиква телефона обратно в джоба си.
— Знаеш ли — казва той и се надига. — Стана късно. Трябва да си вървя.
— Добре — отвръщам и се изправям, за да го изпратя. — Няма проблем.
— Хей, няма нужда да ставаш. Стой си. Догледай си филма.
— А, да.
Ролинс дръпва якето от облегалката на дивана и го навлича.
— Ще се видим.
— Добре — смотолевим. Надявам се, че е достатъчно тъмно, та да не види как очите ми се наливат със сълзи.
Иска ми се да вярвам, че ако види, ще остане. Но той все пак тръгва.
След няколко секунди чувам как вратата се отваря, после се затваря.
Заключила съм се в банята на долния етаж, докато Мати и Реджина си доглеждат филма. Жалка история. Ето ме, рева в тоалетната като някоя тъпачка, на която са й разбили сърцето. А най-тъпото е, че вече би трябвало да си знам как стоят нещата. При мен връзките с момчета чисто и просто не потръгват. Трябва да го приема и да карам нататък. Да стана монахиня или нещо такова.
Мисълта да облека монашески одежди и да танцувам и пея химни из планините или да се захвана с някаква друга подобна щуротия, ме кара неволно да се усмихна. Насилвам се да задържа образа и си издухвам носа.
На вратата се звъни.
Върнал се е.
Размислил е и се е върнал.
Набързо се поглеждам в огледалото, за да се уверя, че лицето ми не е прекалено червено. После хуквам към фоайето. Вън лампата е запалена, но през пердето едва виждам очертанията на нечия фигура.
Отварям рязко вратата, готова да заявя на Ролинс, че съм пълна идиотка и че трябва да си останем най-добри приятели, и че това напълно ми стига.
Но не Ролинс стои на верандата.
А мъртвата ми майка.
Осма глава
Не казвам нищо. Изобщо не съм в състояние да кажа каквото и да било. Усещам как ченето ми увисва, но не мога да накарам устните си да помръднат, нито дори да издишам въздуха, заклещил се в гърлото ми, та да издам някакъв звук.
Ако разсъждавам трезво, това не може да е майка ми. Нали бях с нея, когато почина. Присъствах на погребението, пуснах бяла роза, когато смъкнаха ковчега й в дупката. Но очите ми говорят друго. Изглежда точно както я помня — дълга руса коса, мокра от дъжда, който заваля, след като Ролинс потегли. Очите й са яркосини досущ като моите. Само дрехите й са други. Вместо скъсаните дънки и тениските с лика на някоя рок група, каквито носеше мама, когато бях малка, тази жена е облечена с кафеникав спортен панталон и риза под късо двуредно палто. Вир-вода е. По бузите й се стича спирала, но не мога да разбера дали от дъжда, или защото е плакала.