Двете със Саманта се споглеждаме.
— Ти си следваща — прошепва ми тя само с устни и в първия миг не схващам какво има предвид. Но после проумявам. Тийън вика учениците по азбучен ред. Реално погледнато, Били Армстронг би трябвало да е следващ за разпит, но ченгетата не търсят момчета. Сигналът бе подаден от момиче. И когато полицаят се върне с Мелиса Ейбрахам, ще извика следващото момиче от списъка.
Силвия Бел.
Мен.
Преглъщам.
Дланите ми започват да се потят. Не мога да си представя как ще погледна полицай Тийън в очите и ще му разкажа своя план: как съм искала да дадем урок на Скоч Бекър, но — за нещастие — всичко е завършило с онова ужасно падане, което за малко не го уби. По-точно, което вероятно щеше да го убие, ако бях изчакала още малко, преди да се обадя на полицията.
Странно нещо е чувството за вина. Известно време можеш да го избягваш, но винаги се връща тихомълком. Опитвам се да се убедя, че не съм направила нищо лошо, че за падането на Скоч е виновна Лидия или който там се бе вмъкнал в тялото ми онази нощ. Но истината е, че цялата работа беше моя идея. Ако не бях аз, Скоч щеше да е на училище в момента и да пуска неприлични шеги по адрес на лелките в стола.
А сега, когато идва време да си призная всичко, не се чувствам готова. Иде ми да отворя някой прозорец и да побягна, преди да ме извикат. Или най-малкото да помоля да ме пуснат до тоалетната и да се крия там до края на часа.
И тогава ми хрумва.
Та нали имам идеалното извинение.
Заради прословутата си нарколепсия имам разрешение по всяко време да излизам от стаята. Щом усетя, че започва да ми прилошава, мога да помоля учителя да ме пусне до сестрата и той или тя ще е длъжен да го направи. Никой не би искал да му припадна в часа.
Изправям се и отивам при госпожа Уингър.
— Може ли да ида при сестрата?
Очите й се вдигат към моите.
Въздъхва.
— Може, Силвия.
Взимам пропуска за излизане от час от бюрото й. Когато минавам покрай бюрото на Мелиса Ейбрахам, оглеждам набързо вещите й. Дали не е оставила на чина си нещо, което да е достатъчно лично, че да носи емоционален заряд?
Отгоре лежи отворена тетрадка с няколко надраскани изречения за „Младият стопанин Браун“. И молив, който бе малко сдъвкан в единия край. Наполовина пълно шише с вода.
После очите ми попадат върху чантата й, облегната на стола. От каишката виси тъничка сребърна верижка с ключодържател във формата на сърце — вероятно подарък от родителите или гаджето й за Коледа или рождения й ден. Върху сърцето е гравирано „Мелиса“ с нежен курсив.
Бинго.
Спъвам се нарочно и изпускам пропуска на земята.
— Опа — измърморвам.
Няколко души поглеждат към мен, но после очите им се връщат на вратата. Всички умират от любопитство защо в училището се разхожда полицай. Възползвам се от липсата на внимание, стрелвам ръка и бързо разкопчавам верижката от чантата. Натиквам я в джоба си и се изправям. Никой не ме гледа. Излизам, като се моля Мелиса да не се върне преди мен. Ще е малко неловко да обяснявам защо ключодържателят й е в мен.
Коридорът е празен. Свивам вдясно и се отправям към единственото място, където знам, че никой няма да ме безпокои — тоалетната на учителите. Докато в дамската кабинките са няколко, в тази на учителите има само една и вратата към помещението се заключва. Има даже тапициран стол в ъгъла заедно с прашно изкуствено растение и малка масичка. Нямам представа защо на някой ще му хрумне да седи точно там, но както и да е.
Оглеждам се още веднъж, за да съм сигурна, че няма кой да ме види как се шмугвам в учителската тоалетна, бутам вратата и я заключвам зад гърба си.
След две секунди вече съм извадила ключодържателя на Мелиса и седя на стола. Затварям очи, стисвам верижката и зачаквам:
Чакам.
И чакам.
Сърцето ми блъска в гърдите като полудяло. При такова количество адреналин във вените ми едва ли ще успея да се плъзна. Дишам дълбоко в опит да се успокоя и да освободя съзнанието си от всякакви мисли, но в главата ми се върти единствено картината със Скоч на дъното на пропастта.
„Спри“, нареждам на мозъка си, но мозъците нямат навика да се вслушват в заповеди. Никога не правят каквото им наредиш, особено когато се опитваш да не мислиш за нещо. Колкото повече се мъча да спра мислите си, толкова повече образът на разкривеното тяло на Скоч се избистря в главата ми.