Отварям очи и въздъхвам от безсилие.
Внезапно погледът ми се замъглява. Май твърде упорито съм се напъвала. В момента, в който се отказах, взе, че се получи. Облягам се назад и усещам как напускам тялото си.
Полицай Тийън и Мелиса Ейбрахам седят в една от стаите, в която обикновено задържат провинилите се ученици след часовете. Обърнал е два стола един срещу друг и е поставил телефона си на чина между тях. Мислено отбелязвам, че записва разговора.
— Мелиса, доколкото разбирам, си била на купона в четвъртък вечерта преди злополуката със Скоч Бекър. Така ли е?
Макар да не виждам лицето й, усещам колко е напрегната. Избърсва потни длани в дънките си.
— Да, господине. Но не съм пила. Разбрали се бяхме с няколко приятелки аз да шофирам. — Тя прехапва устна, усетила, че по този начин издънва приятелките си.
Но полицай Тийън май няма намерение да се занимава с консумиращи алкохол непълнолетни хлапачки. Не обръща внимание на коментара и продължава с въпросите:
— А видя ли Скоч Бекър на купона?
Мелиса накланя глава, сякаш се опитва да си спомни.
— Ами да, видях го. Беше с останалите футболисти. Играеха на някаква тъпа игра: в продължение на цял час трябваше да пият по един шот бира на всяка минута.
Изкушавам се да направя гримаса, но се удържам, защото подобна реакция у Мелиса би била твърде странна предвид ситуацията.
Полицай Тийън кима.
— А видя ли го да разговаря с някое от момичетата? Или пък в училище на следващия ден?
Мелиса се взира в тавана известно време, после усещам как веждите й се вдигат.
— А, да. Май си тръгна със Саманта Филипс. Добре се беше наквасила и той я качи да я закара… нищо че самият той беше много зле. — Тук тя бърза да добави: — Можех и аз да ги закарам, ама нямаше място в колата.
— Саманта Филипс — повтаря полицай Тийън, вади тетрадка и химикал от джоба на сакото си и записва името.
— Да, господине. Всъщност тя е в часа на госпожа Уингър в момента, ако искате да говорите с нея.
Полицай Тийън затваря рязко тетрадката и я връща в джоба си.
— Определено искам. Дай да те изпратя до стаята. — Той натиска някакво копче на телефона си, спира записа и прибира и него.
Отварям очи и скачам на крака, преди още да съм се ориентирала в новата обстановка. Трябва да се върна в стаята и да предупредя Саманта. Знам, че няма да спомене за малката ни шега, но пък ще се получи крайно неприятно, ако Тийън реши, че тя е последното момиче, с което е излизал Скоч.
Някак успявам да се върна в стаята преди полицая и Мелиса. Саманта се ококорва, когато се втурвам вътре. Всички вдигат очи — включително госпожа Уингър, но когато виждат, че съм само аз, а не Тийън, загубват интерес.
Мушвам се обратно на мястото си до Саманта и се накланям към нея.
— Чух полицаят да разпитва Мелиса. Каза му, че Скоч те е качил в колата в четвъртък. Сега ще иска да говори с теб — прошепвам едва чуто.
— О, това вече е върхът — измърморва Саманта.
Вратата се отваря и Мелиса влиза. Без да поглежда към Саманта, тя си сяда на мястото. Полицай Тийън се запътва към бюрото на учителката и й шепне нещо. Тя посочва Сам и очите му се вдигат в същата посока.
— Саманта? — повиква я госпожа Уингър. — Би ли дошла за минутка?
Тя става и тръгва напред, като не пропуска да ми хвърли мрачен поглед през рамо. Изслушва обясненията на Тийън и излиза след него от стаята.
Останалата част от часа сякаш трае вечно. Взирам се в тетрадката на Саманта, в която е надраскала нещо напълно нечетливо за „Младият стопанин Браун“. Рисувам драскулки в полето и броя секундите.
След цяла вечност бие звънецът. Всички си събират нещата и тръгват към вратата. Чувам някой да разсъждава на висок глас защо ли ченгето толкова се бави със Саманта.
Някакъв писък прекъсва мислите ми.
Мелиса Ейбрахам. Стиска чантата си, а на лицето й е изписана паника.
— Госпожо Уингър! Госпожо Уингър!
Учителката бърза към нея.
— Какво има, Мелиса?
— Някой ми е откраднал ключодържателя.
По дяволите.
— Какво? Сигурна ли си? Може да е паднал. Как изглежда? — Госпожа Уингър се навежда и оглежда килима.
— С формата на сърчице. Татко ми го подари за шестнайсетия рожден ден заедно с ключовете от колата.
Дискретно измъквам верижката и я подхвърлям на килима няколко метра встрани. Госпожа Уингър продължава да търси и бавно се приближава към мен.