На вечеря татко и Лидия са в особено добро настроение. И двамата са обърнали по две чаши вино и непрекъснато се споглеждат и усмихват, а после отклоняват очи. Направо ми се гади от едва прикрития им флирт.
Очите на баща ми блестят, докато слуша някаква история от учителските дни на Лидия. Сигурно му е невъзможно да не вижда мама, когато я гледа.
Мати, очевидно сляпа за промяната в тона им, налапва малко спагети.
— Ммм — възкликва. — Сосът е великолепен.
— Заслугата е изцяло на Лидия — пояснява баща ми. — Каза ми нова рецепта.
Сещам се за готварската книга на мама, прибрана на рафта, забравена. Какво й е на нейната рецепта?
— Хей, татко. Реши ли дали да ме пуснеш на кино с Ръс, Вий и Ролинс утре вечер?
Доволното изражение на баща ни се стопява, заменено с объркване.
— Извинявай. Вий и Ролинс, и кой?
Мати се обръща към мен.
— Не си ли му казала? За бога, имаше предостатъчно време.
— Какво да ми каже?
— Ръс е едно момче от училище. От дванайсети клас е, но е на годините на Вий. Просто е страшно умен. Покани ме да излезем. И реших, че няма да имаш нищо против, ако Вий и Ролинс дойдат с нас.
Баща ми скръства ръце.
— Да, но има един малък проблем. Вий е наказана.
— Какво? — виква Мати. — Изобщо не си ми казала. Защо си наказана?
Вдигам рамене и я поглеждам многозначително.
— И ти напоследък премълчаваш доста неща.
Лидия се намесва.
— Само едно кино, Джаред. Какво толкова може да стане?
Забравила за наказанието ми, Мати продължава да упорства:
— Хайде, татко. Ще се върнем преди полунощ. Даже в единайсет. Ще идем на ранната прожекция.
Лидия докосва ръката на баща ми.
— Какво ще кажеш, Джаред?
Баща ми сдъвква още една хапка спагети.
— Добре, добре. Но да се приберете преди дванайсет. И двете. — Последните му думи са за мен.
— Това означава ли, че мога пак да излизам с Ролинс?
Баща ми се споглежда с Лидия.
— Май да. Но ще се прибираш навреме. Ясно ли е?
Кимам, като гледам да скрия усмивката си. Никак не умее да удържа на думата си, когато ни наказва. В такива случаи винаги мама влизаше в ролята на лошото ченге.
Лидия ме поглежда, сякаш ми е направила огромна услуга. Хапвам от спагетите и правя физиономия, та да е ясно какво ми е мнението за специалната й рецепта.
Двайсет и пета глава
На следващата сутрин заварвам Лидия да прави кафе. Врътвам се на пета, надявайки се да избегна разговора, но е късно. Вижда ме.
— Добро утро, Вий.
Обръщам се неохотно.
— А, здрасти. — Взимам си един банан и бавно се захващам да го беля, без да я поглеждам. Благодарна съм, че ми отмениха наказанието, но фактът, че стана заради нея, ме дразни до побъркване.
— Готова ли си да тръгваме? Трябва само да си взема чантата.
Примигвам недоумяващо.
— Ролинс ще дойде да ме вземе. Винаги той ме кара и след като вече не съм наказана…
— О! — Май е разочарована.
Отхапвам от банана и хвърлям обелката в кофата.
— Аха.
Лидия прави крачка към мен.
— Вий, защо си толкова враждебно настроена?
Бавно сдъвквам и преглъщам.
— Защо се учудваш? Изчезваш преди двайсет години, а после се появяваш изневиделица и очакваш да те приемем с разтворени обятия, сякаш нищо не се е случило. Искаш да станеш една от семейството, без да си положила нужните усилия. Има нещо гнило в тая работа.
Последните ми думи остават да кънтят във въздуха.
Лидия има вид, сякаш ще се разплаче, но в този момент в кухнята се втурва сестра ми.
— Хей, трябваше да сме тръгнали преди десет минути. Имам да повтарям един тест по испански.
От алеята отпред се чува бибиткане. Ролинс. Съвсем навреме.
— Трябва да тръгвам. Сигурна съм, че Лидия няма да има нищо против да те закара.
И излизам от стаята.
Коридорът ехти от скърцането на мокри гуменки. Макар да е петък, гласовете са някак приглушени, сякаш всички са в унес и напълно несъзнателно извършват обичайните движения. Стоя с Ролинс пред шкафчето му и си преглеждам телефона, докато той си търси учебника по математика.