— Какво мислиш? — пита ме и отстъпва назад, за да се полюбува на творението си.
— Ами… супер е — отвръщам.
— Изглеждаш убийствено, Вий — намесва се Мати. Облечена е в тесни дънки и дълбоко изрязано потниче.
— Чувствам се все едно не съм аз.
И не съм сигурна, че промяната е положителна.
На вратата се звъни.
— Сигурно са те. — Мати подскача развълнувано. Грабва чантата си от бюрото ми и хвърля последен поглед в огледалото, преди да отвори вратата. Двете със Саманта я следваме до долу, където баща ми чака заедно с Ръс и Ролинс.
Докато слизам по стълбите, очите на Ролинс се плъзват по тялото ми, после обратно нагоре и се спират на лицето ми. Не мога да разбера какво мисли. Изражението му е непроницаемо.
— Да не забравите какво се разбрахме за прибирането — предупреждава баща ни. — Полунощ. И нито секунда по-късно.
Мати го целува по бузата и всички се изнизваме навън. Колите на момчетата са на алеята. Мати отваря вратата на сребристия пикап на Ръс. Саманта тръгва към своята кола, паркирана на улицата.
— Трябва да вземем Ана — казва Ролинс. Качва се и завърта ключа.
И аз се вмъквам и дръпвам колана през скута си, като се опитвам да не обръщам внимание на факта, че гърдите ми почти са изскочили от ризата.
— Изглеждаш различно — отбелязва той.
— Това хубаво ли е, или не? — питам.
— Май… Просто изглеждаш като всички останали. Едва те познах под целия грим.
Значи не е хубаво — решавам.
— Саманта ме подложи на трансформация — отвръщам.
— Аха. — Ролинс поглежда през рамо и излиза от алеята. Не казва нищо повече през целия път до къщата на Ана.
Двайсет и седма глава
Петимата стоим във фоайето на киното — Ръс, Мати, Ролинс, Ана, Саманта и аз. Групичката ни е доста разнородна и неминуемо настъпват мигове на неловко мълчание, докато се напъваме да измислим някаква обща тема.
— Е, да влизаме ли? — Ръс прави жест към билетната каса.
Гледам как двамата с Мати се приближават към гишето. Той бърка в портфейла си и вади двайсетачка.
Останалите си купуваме билетите поотделно, и тръгваме към бюфета. Ана обявява, че пуканките са от нея. Саманта купува няколко захарни пръчки. Аз си взимам малка бутилка „Маунтън Дю“ с оправданието, че съм си заслужила малко кофеин след такава напрегната седмица. Внасяме плячката си в салона.
Ръс и Мати сядат в предната част, където могат да си вдигнат краката върху парапета. Отстрани изглеждат като истинска двойка — смеят се заедно и ядат от една купа пуканки. Пробожда ме ревност, когато тръгвам след Ролинс и Ана през последния ред, където обикновено сядаме, когато сме двамата, за да можем да се подиграваме на тъпите моменти, без останалите зрители да ни се сърдят. Саманта върви след мен.
Ана е първа, Ролинс след нея. Сядам от другата му страна и се свличам на седалката. Полата ми се вдига нагоре и аз я дърпам смутено, за да прикрия бедрата си. Саманта заема стола до мен, захапала захарна пръчка.
Светлините угасват и започват първите кадри. Ролинс е сложил пуканките в скута си и трепвам всеки път, когато Ана се пресята да си вземе. Наблюдавам с края на окото си дали ръката й не се бави прекалено, дали не докосва неговата. И двамата са слепи за страданията ми. Постепенно вниманието ми се откъсва от ръцете им, които се редуват да бъркат в кутията.
На екрана някакво красиво момиче с тъмнокестенява коса се къпе под душа, нанася шампоан. Очите й са затворени и не вижда сянката, която пробягва по яркооранжевата завеса. По едно време запява някакво поп парче, гласът й надвиква шума на течащата вода.
Отпред Мати скрива лице в рамото на Ръс. Той вдига ръка и я прегръща.
Момичето приключва, дръпва завесата и излиза от кабинката. Увива се с кърпата. Камерата я следи сякаш през запотеното огледало на банята как пристъпва към затворената врата. Протяга ръка към дръжката.
От предните редове някой се провиква:
— Не отваряй!
Но тя, разбира се, отваря.