С Джак тя беше в стихията си. Чувстваше се красива, интересна, неоткрита. Беше рай, а не изгубен рай. Внезапно застина. Възможно бе един ден Джак да й купи обувки на „Доктор Шол“, както Майкъл бе започнал да й купува поли с дължина под коляното. Беше възможно, но малко вероятно. Марта нямаше да си позволи да разсъждава по този начин. Не бе задължително един познат рай да стане изгубен рай.
— Ами ти? Ти какво получи? — смени темата тя. Елайза се поколеба. Най-значимото събитие в нейната празнична вечер беше фактът, че е видяла Майкъл. Дали да каже на Марта? Дали сестра й щеше да се утеши, че той също я бе забелязал и това вероятно бе провалило вечерта му?
За щастие, Марта до такава степен бе в плен на плътското желание, че бе в състояние да мисли единствено за себе си и за Джак.
— Почти се чувствам виновна, задето съм толкова щастлива — изчурулика тя. Би трябвало да не се чувствам толкова въодушевена и да не ликувам така с оглед на живота, който ме очаква. Но съм във възторг. Наистина е прекрасно. Всъщност в живота има много повече от един мъж, който не ме иска.
— Наистина ли мислиш така? — попита Елайза. Боже, Джак явно наистина беше вълшебник в леглото!
— Да.
— Добре, защото има нещо, което трябва да научиш. Искам да кажа, че ако аз бях на твое място, щях да искам да го науча.
Марта вече знаеше, че не иска да го научи, но май щеше да й се наложи.
— Снощи видях Майкъл.
— Къде?
— В „Ембаси“.
Беше празникът на влюбените. Нямаше смисъл да пита дали е бил сам.
— Тя как изглежда?
— Руса, млада, висока.
Марта прие с въздишка предсказуемостта на положението. Майкъл я беше превърнал в клише.
— Не беше толкова слаба като теб — додаде Елайза с надежда. Това би трябвало да помогне.
— Знаеш ли коя е?
— Ами, поставих го в неудобното положение да ме запознае.
Това я поразвесели. Много й се искаше да бе видяла Майкъл и неумолимата Елайза.
— Не направих сцена, защото знаех, че ще ме убие, макар че много ми се искаше да му излея супата в скута.
Беше си поръчал супа. Сигурно е била френска лучена супа, защото Майкъл ядеше само такава.
— И как се казва тя?
— Елинор.
Марта затаи дъх. Името не й говореше нищо. Това беше по-добре — или пък беше по-лошо?
— През цялото време ти повтарях, че има връзка.
— Среща по случай Деня на Свети Валентин не означава, че има връзка. Аз бях на среща.
— Марта, очевидно е.
— Така ли?
— Мъжете никога не напускат някоя жена, освен ако няма къде другаде да отидат. Винаги причината да си тръгнат е друга жена.
Марта прокара една кърпа по повърхността на кухненските плотове. Не искаше да погледне сестра си в очите.
— Не разбираш ли? Не искам да повярвам това за мъж, когото съм обичала. Ако си права, ще се окаже, че от горе на всичко съм била и глупачка, а аз не мога да го призная. Какво искаш да вечеряме? Имаме киш, а мога да приготвя печени картофи или спагети — предложи, с което даде да се разбере, че разговорът е приключен.
— Щеше ли да ми кажеш, че се срещаш с друга?
— Да.
— Кога?
Майкъл въздъхна и Марта усети раздразнението му от километри по телефона. Знаеше, че среднощното й обаждане ще го подразни много, искаше й се да бе успяла да се въздържи и да не му се обажда. Само че не можа.
— Кога щеше да ми кажеш? — повтори.
— В удобен момент. Скоро — додаде той. Ясно бе, че разговорът го караше да се чувства неудобно. — Виж, Марта знам, че си наранена. Не знаех как да ти го кажа.
— Кога се запознахте?
— Има ли някакво значение.
— Да, има. За мен има — възмути се тя. „Разбира се, че има, скапаняк такъв“ остана неизказано.
— Познавам я… не съм сигурен — запъна се той. — Малко повече от година.