— Но смяташ ли, че съм глупава и дори наивна, затова, че все още вярвам, че тогава не е имал връзка с друга? — попита тя.
— Миличка, нямаше да си толкова готина, ако беше някоя стара цинична крава. А ти си готина…
— Просто не може да ми е все едно, въпреки статистиката, и не искам да престана да търся… ами…
— Любовта.
— Да, въпреки логиката.
— Ей, Марта, ти си истински поет и…
— Не вярвам. — Вече започваше да се чувства по-добре.
— О, мрачни женски страхове!
— Какво?
— О, мрачни женски страхове. Това е…
— Знам, знам, друго тълкуване на „нещо значимо“.
— Точно така.
Марта се усмихна.
— Пръстите ми са измръзнали — промърмори.
— Искаш ли да дойда? Ще ги разтрия между дланите си и ще ги стопля — предложи пой.
— Да, о, моля те! — грейна тя. Точно на това се надяваше, макар да не го бе осъзнала, преди да чуе думите му. Странното бе, че прозвучаха така, сякаш предлагаше много, много повече. Повече от „ще те обичам вечно“.
Март
41.
— Матю, виждал ли си капачето на чашата на Мейси? — попита Елайза.
Племенникът й не отговори. Възможно бе да не е чул въпроса, защото се бе затворил в своя собствен свят, вперил поглед в „Телетъбис“ на екрана.
Тя повтори въпроса още три пъти. Всеки път все по-ядосано, защото трябваше да надниква писъците на Мейси и звука от телевизора. Елайза се насочи към телевизора и го изключи. Но вместо да привлече вниманието на Матю, действието и стана причина за яростен гневен изблик.
— Не е честно — захълца момченцето, — не съм изгубил капа-капа-капа-ка на чашката!
Толкова силно хлипаше, че почти не му се разбираше. Хвърли се назад и удари главата си в пода. Елайза се смръщи, когато писъците се разнесоха с нова сила. Отдъхна си, когато той се обърна по корем и започна да удря с малките си юмручета по килима, с което издаде, че не се е ударил сериозно, макар да създаваше впечатлението, че е психически увреден завинаги.
Тя не смяташе, че избликът му е пропорционален на степента на нейното провинение (само искаше да привлече вниманието му, нямаше намерение да не му позволява да гледа „Телетъбис“ през цялото време, докато Марта беше на почивка), но трябваше да признае, че той имаше право. Не той беше изгубил капака, а тя. А липсата на капака с чучурче означаваше, че Елайза няма как да даде на Мейси сутрешното й мляко, затова и тя пищеше. В къщата имаше поне пет чашки с чучурчета, обаче три липсваха. Бяха изчезнали безследно заедно с Ла-ла, безценна играчка, с която Матю заспиваше, и с калпола, който носеше облекчение при миенето на зъби — най-вече за Елайза, три чорапа, дъждобрана за количката и още много други ценни принадлежности, на които вече бе изгубила дирята. В миялната имаше друга чашка, а последната беше в ръката й — само че капачето й беше изчезнало. Трябваше да пусне миялната машина снощи. Отвори я и миризмата от снощната вечеря (рибено къри) я лъхна неприятно. Отново затвори миялната, без да извади чашката.
Погледна календара. Бяха минали три дни, оставаха още четири.
Защо се бе съгласила да гледа децата през цялата седмица, докато Марта и Джак са в Ню Йорк? Какво й бе станало? Сестра й наистина се нуждаеше от почивка, заслужила си беше ваканцията, обаче тя най-вероятно нямаше да има миг спокойствие, докато не се върнат, а това беше ужасен начин да пропилее безценната си отпуска. Днес беше чела на децата, беше играла на домино с Матю, беше участвала в една безкрайна гоненица и в една безсмислена игра по вадене на щипките за дрехи от един буркан и пъхането им под възглавниците на дивана (щипките за дрехи бяха под ръка, защото Елайза ги използваше като първа отбранителна линия срещу ужасните пелени). Облече и двете деца, успя да нахрани Матю и в момента, се занимаваше с Мейси. Беше само осем и десет.
Телефонът иззвъня. Елайза предполагаше, че е госпожа Евъргрийн, която й предлага помощта си. С радост би приела помощта на майка си, всъщност с радост щеше да се изнесе и да позволи на родителите си да се нанесат и да поемат цялата отговорност. Все пак бяха техни внучета и те обичаха да им сменят пелените. Знаеше обаче, че ще увери майка си, че всичко е под контрол, както беше направила и вчера (когато наистина всичко беше като по вода — или поне телефонът й, защото Мейси го беше пуснала във ваната). Беше въпрос на гордост. Елайза грабна телефона.