— Никак не съм зле — усмихна се той, без да обяснява повече.
Елайза прие с благодарност тактичността му. И двамата млъкнаха, но мълчанието не бе неловко.
— Какво планирате до края на деня? — внезапно попита Грег.
— Да се отървем без липсващи крайници и без други сериозни травми като мозъчно сътресение или счупване.
Той се усмихна.
— Можем да ги заведем в зоологическата градина.
— Ние?
— Да. Ти и аз. Нямам какво друго да правя, ти също. Децата ми липсваха. Но ако не искаш…
— Страхотно. Не. Да. Искам да кажа, да, искам, чудесна идея. Два чифта ръце се справят по-добре от един.
„Освен това ми се иска да ти смъкна дрехите и да те съборя върху матрака“ — помисли си Елайза. Обаче не го изрече, стори й се, че моментът не е подходящ.
46.
Нямаше да отиде. Защо да го прави? Веднъж вече я бяха направили на глупачка, стига толкова. Беше й приятно. Забавно. Но беше по-добре нещата да приключат дотук. Нима не беше молила Майкъл да остане, нима не се бе унижила напълно? Със сигурност трябваше да си извлече поука от всичко това и тогава все нещо можеше да се получи от цялата тази жалка неразбория. Нямаше да пропилее нищо повече за мъж, който не обича нея и само нея. Тази работа с „голите приятели“ вършеше работа, докато се намираше — как го бе нарекла Елайза? — във фазата на възстановяване. Да, признателна бе, че фазата на възстановяване бе минала с Джак. Сексбог с добро сърце. Но вече се бе възстановила. А възстановената Марта заслужаваше нещо повече от това да бъде една от многото. Връзката им беше красива и й помогна да си стъпи на краката. Това е всичко. Елайза имаше право, Марта бе сбъркала, но беше благодарна за това. Ако се бе вслушала в думите на сестра си, щеше да пропусне най-хубавите три месеца през живота си.
Да, наистина, той не я бе лъгал, наранявал или подвеждал и това бе много мило от негова страна. Беше разбирал колко е уязвима и не бе предал доверието й. Само че това бе добре и за него — Джак се бе радвал на неограничен и невероятен секс с благодарна и страстна жена в развод. А тя се бе радвала на неограничен и страстен секс с един същински Адонис. Сделката между нея и Майкъл бе малко по-прозаична, свързана повече с прането на чорапи и с припечелването на прехраната, отколкото с любовната игра, но принципно бе същата. Що се отнася до това, че двамата с Джак ядяха заедно понички, смееха се, разговаряха, четяха и играеха с децата, е, то беше бонус. А останалото й бе трудно да опише… Увереността, че е влюбена в него, че двамата си приличат като две капки вола, както и да изглежда отвън, е, щеше да се наложи да я забрави, ако той не я обичаше.
Защото тя заслужаваше да бъде обичана.
Страните й пламнаха от спомена за онова, което беше наговорила. Призна му, че го обича, а той не й бе обърнал никакво внимание. Не бе казал абсолютно нищо. Все едно бе казала: „Ама че време улучихме! Странно как ту вали проливен дъжд, ту небето става ясносиньо“. Марта не намираше голяма утеха във факта, че онова, което беше казала, е истина.
Затова нямаше никакви смисъл да се среща с него на Юниън Скуеър. Най-разумното нещо, което можеше да направи сега, бе да се качи на самолета, да се прибере при децата, семейството и приятелите си и да започне истинския си живот. Който благодарение на Джак вече нямаше да се свежда до правенето на сладко и до украсяването на торти. Щеше да включи и купуване на модерни дрехи, гледане на DVD. Какъв смисъл имаше да се среща с него? Казаха си всичко, което имаше да се казва, и дори повече. Март си мислеше за всички тези неща, докато се качваше на метрото. Взе линия, която минаваше през Юниън Скуеър, но си каза, че няма защо да слиза там, а може да отиде направо в Сохо и да понапазарува още малко, преди да се качи на самолета на летище „Кенеди“.
Само че отново се бе заблудила, че денят е топъл. Удивляваше се как оптимизмът отново надвива горчивия опит. Небето остана синьо чисто само през десетте минути, които й бяха необходими да избере дрехите си сутринта. В момента беше ужасно студено. Хората във вагона се бяха сгушили на седалките. Разбира се, както и в Лондон, никой не подхващаше разговор, а предпочиташе да чете рекламите по плакатите. Марта се запита какво ли би било да живеем в свят, където хората разговарят един с друг в метрото, усмихват се на уличните музиканти и дори припяват с тях. Само че това беше поредната й романтична представа точно като влюбването и надеждата за споделена любов. Нелепа, нереалистична. Като слезе от влака на Юниън Скуеър, пъхна билета си в апарата и бутна преградата, си каза, че няма нужда да ходи в кафенето, където бяха прекарали прекрасно, а може да отиде на пазар. Погледна часовника си. Беше пет без петнайсет. Беше й казал, че ще е там след четири. Не каза колко време ще чака, но се подразбираше, че се подразбираше, че ще е дълго. Любопитна беше да узнае дали я е чакал четирийсет и пет минути. Едва ли, обаче лесно можеше да провери. Можеше просто да мине през кафенето и да види дали е там, което беше малко вероятно. Приближи се към вратата — гледаше през прозореца, — нямаше много хора, но не можа да открие Джак. Коленете й се подкосиха от разочарование. Тъгата и недоумението й бяха твърде силни, за да се разплаче. Макар да бе убедена, че няма какво повече да си кажат, тя поне бе казала предостатъчно и макар връзката им да бе неадекватна и злепоставена, на момента тя беше направо божествена. Частица от нея смяташе, че е възможно и той да си е помислил същото и поради това да е намерил какво друго да й каже.