— Освен това и децата — продължи Джак.
— Е, и?
— И бракът ти.
— Всеки си има история. Ти също.
— Не бях сигурен как ще се развият нещата. Ти тъкмо приключваше с брака си. Всъщност, формално погледнато, все още си омъжена. Не исках да те притискам.
— Аз се чувствам разведена. И скоро наистина ще бъда. Това е истината. Вече не чувствам Майкъл свой съпруг, а и той не ме чувства негова съпруга, с изключение на еднаквите ни фамилии върху договора за ипотеката и за пенсионните осигуровки. Той си отиде. Освободи сърцето и дома ми. — Марта много се надяваше гласът й да не звучи умолително.
— И, честно казано, не бях сигурен дали ще успея да се справя, ако реша да създам… ами… как точно се казва?
— По-сериозна връзка? — предложи тя.
— Семейство — гневно я поправи Джак.
— А, разбирам, вече можеш да ми кажеш, че нямаш други „голи приятелки“, защото и бездруго си тръгваш, така че това ще бъде утешителната ми награда. — Марта почти се гордееше с възмутения си тон.
— Не, Марта, не е вярно. Аз те обичам. Ти си най-невероятният човек, когото познавам, вече съм ти го казвал. Много те обичам. От доста време те обичам и просто чакам подходящия момент да ти го призная. Днес усещах липсата ти направо болезнено — можеш ли да повярваш? — засмя се Джак. — Съзнавах, че единственото, което може да направи един съвършен ден още по-щастлив, е да те видя. Искам да дойдеш с мен. Тази работа е истинска мечта. Ще печеля три пъти повече, отколкото взимам сега. Мога да осигуря на теб и на децата много добър живот. Оказа се по-лесно, отколкото смятах — неизвестното, как ще се чувствам около децата. Те са страхотни. Шумни, изпоцапани, но страхотни. Компанията ще плаща за дома ни и за образованието на децата. Можем да бъдем истинско семейство. Щастливо семейство. Аз ще ти бъда предан и ще се вслушвам във всяка твоя дума. — Той се смееше и се шегуваше, но всъщност говореше сериозно. — Не ти казах нищо тази сутрин, защото исках да знам какво точно мога да ти предложа.
Джак се усмихваше по-широко. Смехът грееше в очите му, бликаше от порите на кожата му, дори косата му блестеше от щастие. Беше успял да го измисли. Имаше решение. Можеше да предложи на Марта вечното щастие, което тя искаше и заслужаваше. Никога не се бе чувствал по-щастлив.
— Не мога да живея тук, Джак.
— Не, не веднага. Трябва да освободиш къщата.
— Майкъл.
Думата сякаш удари Джак. Повали го на земята по-сигурно, отколкото ако го бе ударил Ленъкс Луис.
— Той никога няма да се съгласи. Ще извади съдебна заповед по-бързо, отколкото ти можеш да произнесеш „зелена карта“.
— Ще се борим. — Джак се изправи, обзет от паника и прокара пръсти през косата си. Почти веднага седна отново. — Ще се борим.
Само че вече съзнаваше, че Марта никога няма да може да дойде при него. Думите му се понесоха безтегловни като пера и във въздуха на много ветровит ден.
— Не мога да му отнема децата.
— Те са твои деца.
— И негови.
Влюбените седяха в мълчание, което ги надви. Марта наблюдаваше как сладкото й кафе изстива и се питаше колко смелост се очаква от нея. Смяташе, че модата на мъчениците и на героите отдавна е отминала. Явно не бе така.
— Не знам какво да правя — въздъхна той. Погледна отчаяно Марта и тя разбра какво му се иска да чуе от нея.
— Приеми работата, Джак.
Тя си мислеше, че ако човек обича някого, трябва да го пусне да си отиде. Ако се върне, значи е твой. Ако не се върне, значи никога не е бил твой. Мразеше факта, че най-важните неща в живота й можеха да се сведат до послание на сантиментална и глупава картичка.
— Кога трябва да започнеш?
— В края на април.
— Трябва да си поръчаме нещо за пиене, за да го отпразнуваме. Ти можеш да пиеш портокалов сок, обаче аз се нуждая от нещо по-силно.
— Подписах договора. Просто не се замислих — извинително каза той.
Марта сигурно щеше да го съжали, но до такава степен съжаляваше себе си, че не бе способна да съчувства на никого другиго, дори на Джак. Разбира се, че не се е замислил. И защо да го прави? Не бяха женени, децата не бяха негови.
През последните три години Марта непрекъснато мислеше за децата си и за това какво би било най-добре за тях. Беше свикнала да го прави, ставаше от само себе си. Джак не носеше същата отговорност, не беше в това положение. Би могъл да развали договора — сигурно имаше такава клауза, и двамата го знаеха, но никой не го предложи.