— На летището съм.
— И това знам. — Тихо подсмръкна и се надяваше той да не чува разбитото й сърце и писъците на душата й.
— Малка мис Е, знаеш ли всички причини, поради които не се получи?
— Да, знам ги. — Главата й уморено се въртеше, прогонваше ги, а след това признаваше, че няма как да ги избегне.
— А можеш ли да се сетиш за една причина да се получи? Само една?
Разговорът им беше прекъснат от съобщение по високоговорителя: „Последно повикване за полета на «Бритиш Еъруейз» БА 0179 за Ню Йорк“.
Марта чу съобщението, така че би трябвало и той да го е чул. Джак не му обърна внимание. Ако не внимаваше, щеше да забави самолета. Тя се опитваше да възпре риданията си, но в съзнанието й нахлуха образи, които заплашваха да разколебаят решимостта й. Видя как двамата танцуват в кухнята, преструвайки се на Адам Ант, и как танцуват във „Фабрик“, преструвайки се, че са страшно готини. Спомни си за шоколадовото сърце и за остроумията. Спомни си как Джак правеше самолетчета от хартия, къпеше децата, сменяше водния филтър, караше зимни кънки. Мисълта, че трябва да се откаже от тези спомени й причиняваше толкова силна болка, че тялото й сякаш бе в преса. Имаше чувството, че ще запищи.
— Само една — изхълца тя.
— Коя е тя, миличка? Коя е причината? — неистово попита Джак.
— Повикване за пътуващите с полета в деветнайсет и петдесет на „Бритиш Еъруейз“ за Ню Йорк. Моля, веднага се насочете към портала за излизане.
„Разкарай се“ — помисли си Марта. Имаше предвид досадната говорителка, не любовта на живота си.
— Миличка, чуй ме, напоследък ми изреди много причини защо не може да се получи. Можеш ли да ми кажеш само една, поради която ще се получи? Само една.
— Обичам те, Джак, обичам те и без надежда сърцето ми ще се пръсне. — Вече ридаеше по-силно. Боже, беше такова дете. Понякога й се струваше, че през тези месеци не беше научила нищичко.
— И аз те обичам, малка мис Е. И палавите ти деца, и объркания ти живот. Обичам ги.
Марта усещаше, че и той може всеки момент да се разплаче.
— И това знам.
„Повикване за господин Джак Хоуп, пътуващ с полета в деветнайсет и петдесет БА 0179 за Ню Йорк. Моля, веднага се насочете към портала за излитане.“
— Викат ме.
— Знам…
— Трябва да вървя.
— Знам.
— Но, Марта…
— Какво?
— Ще се върна.
— Това реплика от някакъв проклет филм ли е?
— Не… Всъщност, да, Арни. Обаче това са и мои думи, миличка…
Марта се върна в дневната. Влизането й бе посрещнато с откос от объркани въпроси. Явно всички знаеха кой се е обадил и се бяха опитвали безуспешно да не подслушват.
— Какво ти каза — попита госпожа Евъргрийн.
— Всичко наред ли е? — попита господин Евъргрийн.
— Е? — попитаха Елайза и Грег.
— Джак ли беше? — попита Матю.
— Каза, че ще се върне — усмихна се Марта.
— Ура! — заподскача на място госпожа Евъргрийн, Матю заликува, а Мейси, която вероятно почти не разбираше какво става, но се зарази от вълнуващия момент, започна да се киска и да отмята глава назад, а от гукането й Марта също изпита желание да се засмее. Не знаеше какво да направи. Смееше се и плачеше едновременно. Дори господин Евъргрийн явно изпита облекчение.
За щастие, Елайза поддържаше връзка с действителността.
— Кога? Кога ще се върне? — попита тя.
— Елайза, стига — меко каза Грег. Сложи ръка върху тази на Елайза, като че физическото възпиране можеше да спре острия й език. Само че предпазливостта му бе закъсняла. Думите бяха изречени и злото бе сторено. Настроението се развали.
— Не каза — призна Марта.
— Изненада, скапана изненада.
— Но аз му вярвам.
— Ще престанеш ли с това доверие! Да, може да се върне, когато Матю завършва гимназия или пък някой трябва да заведе Мейси до олтара. Може дори да се върне по-скоро. Може да се върне, след като е изчукал още няколко жени в Ню Йорк, обаче може и да не се върне, защото е срещнал някоя, която много му харесва, и е решил да остане.
— Не би постъпил така.
— И защо не? Не е достатъчно просто да каже, че ще се върне. На теб ти е нужен сега. Имаш нужда от него да ти помага с децата, да ги подхвърля във въздуха, а те да пищят от удоволствие. Имаш нужда да ги помага с тежките пазарски чанти. Имаш нужда от него, за да те обслужил — ти си на трийсет, в разцвета на половата си зрялост. Извинявай, татко. — Елайза си даде сметка, че сигурно баща й си мечтае земята да се разтвори и да го погълне. Не беше чувал дъщерите си да говорят за секс, откакто морските им свинчета бяха родили. Тогава Елайза беше на осем и беше направо очарована. — Имаш нужда от него, за да се оправя с данъка на колата ти.