— Не, ние не сме двойка, Грег, точно това се опитвам да ти обясня. Искам партньор, а не гадже.
Той се захили:
— Сега вече знам, че се забавляваш. Винаги си ненавиждала думата партньор. — Каза го с глуповатата интонация, която и двамата използваха, когато произнасяха тази дума, и с изражение все едно някой ти е пъхнал морков в задника, което си лепваха, когато се запознаваха с човек, който наслояваше да нарича любовника си свой партньор. — Не искаш партньор. Не ти вярвам.
Елайза престана да увива дрехите си на слегнати топки и замръзна. Наистина не искаше партньор. Сериозно се съмняваше, че би могла дори да произнесе думата на глас, ако не я тласка яростта. Обаче наистина копнееше за сигурност и стабилност. Искаше да притежава мебели, чиято тапицерия не е прокъсана, че да се налага да ги покриват с разни хипарски покривчици (които всъщност също бяха скъсани). Искаше да събира порцеланови фигурки „Денби“, а не компактдискове. Искаше кухненски комплекти „Тъпъруеър“, красиви тенджери с подходящи капаци и хладилник, върху който няма изписани с магнитчета мръсни думи. Искаше всичко, което имаше Марта. И най-много искаше да има съпруг.
— Искам да се омъжа — призна Елайза. С мъка вдигна поглед от килима и впери очи в Грег. Гледаше го дръзко — това не бе романтично предложение, а предизвикателство.
Той тутакси го схвана. Виждаше опряния до главата си пистолет толкова ясно, колкото и собственото си отражение в огледалото.
Елайза чакаше. Имаше вероятност, съвсем мъничка, той да каже: „Добре, хайде да го направим“. Беше съгласна дори да отидат във Вегас и да ги ожени някой с костюм на Елвис, ако Грег пожелаеше така (макар че тайно копнееше за приказна сватба като тази на сестра си).
— Разбирам — промърмори Грег. — Имам нужда да пийна.
Това не бе правилният отговор, вбеси се Елайза. Опита се да дръпне ципа на куфара. Той не искаше да се затвори и се наложи да седне отгоре. Метна се върху капака на куфара и го натисна, докато сантиметър по сантиметър затваряше ципа.
Грег се върна в спалнята. Носеше полупразна бутилка уиски и две чаши. Елайза забеляза, че чашите дори не са еднакви — типично за него. Подаде й едната чаша и тя я пое мълчаливо. Разви капачката на шишето със зъби и наля щедро и в двете чаши.
Имаше красиви пръсти.
— Хайде, повтори. Защо искаш да се омъжиш? Защото искаш сервиз и хубави прибори, частен лекар и ипотека ли?
— Да — въздъхна Елайза. Знаеше, че не е обяснила съвсем ясно, но просто не можеше да намери точните думи. — Искам да живея като зрял човек.
— А ние не сме такива, така ли?
— Не, не сме.
— Смятах, че сме, Лайза. Смятах, че само един зрял човек може да бъде безнадеждно влюбен.
Тя не знаеше какво да каже. Обикновено й харесваше да я нарича Лайза. Беше много интимно, защото никой друг не съкращаваше името й, никой никога не го бе правил. Днес обаче оцени поведението му като наглост.
Грег помълча, след това каза:
— Трябва да вдигнем тост. За какво трябва да пием според теб?
Елайза не можа да го погледне.
— Какво ще кажеш „за края на връзката ни“? — попита той и чукна чашата си в нейната.
— Ами… За края — смотолеви тя, смутена от необичайния тост.
Грег отпи и събра смелост да попита:
— Ще спиш ли с мен за последно? За доброто старо време. — Усмихна се и около очите му се появиха бръчици. Въпреки това не изглеждаше на годините си.
Нито пък се държеше подобаващо на възрастта си, напомни си Елайза.
— Не — отговори тя възможно най-категорично.
— Не — повтори той тихо и сведе глава, вперил поглед в чашата с уиски в ръката си. Разклати плътната кехлибарена течност, която улови отблясъка на късното следобедно слънце. Обстановката можеше и да е романтична. Всичко свърши, нали? — попита той и се насили отново да вдигне поглед.
— Да — отвърна Елайза. Опита се да се ориентира в чувствата си. Очакваше да изпита облекчение и дори известно тържество. Но не беше така. Чувстваше се ужасно. Обаче си напомни, че това е първата й стъпка по пътя към улегналия живот, а всеки знае, че първата стъпка е най-трудната.
Затова толкова я болеше.
Не защото току-що бе отхвърлила най-хубавото нещо, което й се бе случвало някога.
10.
Марта се чувстваше великолепно. Преливаше от щастие и, мили боже, дори от вълнение. Не й се бе случвало от известно време, но сега се чувстваше прекрасно. Денят беше съвършен. Днес беше ден, когато забелязваш свободно място на паркинга пред супермаркета и успяваш да се вмъкнеш на него на заден от първия път. Днес бе ден, когато успяваш да купиш всички продукти от списъка, необходими за вечерята. Дори чиока. Днес бе ден, когато децата си играят заедно (Марта имаше услужлива памет и вече бе забравила мъчителната сутрин), когато сестра ти се отбива неочаквано и двете си прекарвате прекрасно, като правите най-обикновени неща например закусвате и пазарувате заедно.