Днес бе ден, в който агентът по недвижими имоти се обажда и ти казва, че предложението ти за къщата на мечтите ти е прието. Ура!
Съвършен, идеален ден.
— Майкъл, не е ли прекрасно? — Не изчака да чуе отговора му, защото знаеше, че е прекрасно и че той също мисли така. — Това решава всичките ни проблеми. Бавачка, която ще живее у дома, истинско блаженство. Място, където да суша кърпите и да проветрявам спалното бельо. Прилична градина. Самостоятелен кабинет. — Произнесе последните думи със същия ентусиазъм, с който други жени благодарят на Бога за преживените няколко оргазма. Само че дори не подозираше това. Никога не бе правила секс с истински майстор и никога не бе изпитвала няколко оргазма един след друг.
След като се прибра от супермаркета, веднага позвъни на брокера от агенцията, както правеше четири-пет път дневно, откакто бяха дали офертата си за Бридълуей. Беше свикнала да получава учтивия, но необнадеждаващ отговор: „Все още обмислят“. Нямаше представа, че брокерът с досада завърта очи към колегите си, нито пък че те изричат в хор „Госпожа Уест“ всеки път, когато иззвъни телефонът. Марта отговаряше учтиво и донякъде обезнадеждено: „Ами, добре, уведомете ме веднага щом научите нещо“. Коментарът й бе съпроводен от смела усмивка и от поредната безмълвна молитва: „Моля те, моля те, нека да приемат предложението ни“.
Затова наистина се изненада, когато брокерът не подхвана обичайния разговор:
— А, госпожо Уест. Тъкмо се канех да ви позвъня.
— Така ли?
Моля те, моля те, боже!
— Приеха предложението ви.
В тези няколко, всъщност три, думи се събраха всички коледи и рождени дни на Марта.
Тя разопакова покупките, нахрани децата, игра с тях цял следобед, заведе ги на люлките, отново ги нахрани, изкъпа ги, прочете им приказка, сготви вечеря за шестима, взе си душ, изми си косата, облече се и се гримира, обзета от непознато до този момент въодушевление.
Денят бе направо идеален.
Марта не спираше да бъбри, докато се движеше из кухнята, заета с последните приготовления за вечерта. Попита Майкъл дали да сложи шампанското в хладилника, за да отпразнуват приемането на предложението. Съобщи, че още една чиния се е нащърбила. Порови на полицата със зеленчуците, като отбелязваше колко са свежи или пък точно образното, но всъщност не се замисляше върху думите си. Мислеше само за Бридълуей. За новата къща. За тяхната къща на мечтите. Мечтите на Марта и на Майкъл скоро щяха да се сбъднат. Предложението им беше прието. Наредиха на адвокатката да задейства нещата с пълна пара, понеже трябва да сключат сделката възможно най-бързо. Всъщност Марта позвъни на адвокатката им у дома в събота, защото беше твърде развълнувана, за да чака до понеделник при нормални обстоятелства не би се осмелила да направи подобно нещо, въпреки че Майкъл плащаше цяло състояние за услугите й. Марта се бе ухилила до уши и не можеше да си представи, че някога ще престане да се усмихва.
Майкъл също не слушаше бърборенето й. Нямаше мнение по въпроса дали Марта трябва да сложи шампанското в хладилника. Изобщо не го интересуваше дали още една чиния се е нащърбила, а зеленчуците, мамка му, си бяха просто зеленчуци и толкова.
— Къде са всички? Обикновено Ед и Бел са много точни. Може би движението е много натоварено? Дом и Тара винаги закъсняват — това ни най-малко не ме учудва. Дали да им се обадя, ти как мислиш?
Марта изгаряше от желание да сподели с някого новината. Тара сигурно щеше да й даде добри идеи за кухнята, защото наскоро изцяло бе обновила своята. Нямаше търпение да чуе съветите й.
— Не.
— Не, прав си. Малко грубо е да ги пришпорвам така. Сигурна съм, че скоро ще дойдат.
— Няма да дойдат.
— Кой няма да дойде? Ед и Бел или Дом и Тара? О, Майкъл, трябваше да ми кажеш по-рано, сготвила съм за шест човека. Обадиха ли се? Да нямат проблеми с бавачката?