— Съзнавам, че сигурно си шокирана.
Устните му се движеха и Марта ги наблюдаваше, но не искаше да знае какво казва той. Не е Майкъл, няма съмнение, това не е нейният мил Майкъл. Наистина, натрапникът носеше ризата и джинсите на Майкъл. Носеше и часовника му, но не и неговата усмивка, а очите, които от време на време се стрелкаха към Марта, бяха мъртви. В тях нямаше любов, а очите на Майкъл винаги излъчваха любов и загриженост. Какво правеше този натрапник?
— Вече не те обичам, Марта. Смятам, че щом се чувствам така, не е честно да се обвързвам с новата ипотека.
Усети силна болка в главата си, имаше чувството, че тя ще се разцепи, ще се раздроби и малки отломки от черепа й ще се забият в стените на кухнята. Нямаше да е голяма загуба. Главата й и без друго бе безполезна, един безсмислен и безполезен ум, който не бе предвидил, че това ще се случи, не бе заподозрял нищо. Тъкмо обратното. Марта мислеше, вярваше, че не я застрашава унищожителната, остра, чиста болка. Защото те бяха щастливи. Щастливо женени, а това си беше като застрахователна полица, нали така?
— Но ти вече си обвързан с мен, независимо дали има, или няма ипотека. Аз съм ти съпруга — настоя Марта. Отчаяно се опитваше да подходи логично, но се чувстваше като Алиса в страната на чудесата, объркана, смаляваща се, падаща.
— Знам това — въздъхна Майкъл и също се отпусна в един стол. Очевидно не можеше да си намери място или пък искаше да й даде да разбере, че наистина има намерение да си тръгне, защото веднага се наведе напред и седна на ръба на стола. Стисна главата си с ръце.
Марта си помисли, както често правеше, че той има красива коса. Синкавочерна. Очите бяха най-красивото нещо у него, очите, които бяха блестели с любов и загриженост, обаче и косата му беше прекрасна.
Двамата седяха мълчаливо. Сякаш след цяла вечност Майкъл избута стола си назад и понечи да стане.
— Къде отиваш? — бързо попита тя.
— В един хотел наблизо. Запазих си стая за няколко дни, а след това ще измислим нещо по-постоянно.
Той излезе от стаята.
— Не си тръгвай! Недей! — каза Марта, но дори не беше сигурна дали е изрекла думите на глас, или са прозвучали само в главата й.
11.
Вече нищо не бе ясно. Всичко, в което бе вярвала, се разпадна. Марта не беше спала. Цяла нощ седя в леглото. Не плака. Просто гледаше към мястото в леглото им, където би трябвало да бъде Майкъл. Докосна възглавницата — беше студена. Никой не бе спал на нея. Тази нощ никой не се бе боричкал за завивката. Никой не я бе прегръщал, за да заспи.
Съпругът й бе изчезнал.
Той не беше щастлив.
Не беше щастлив ли? А не можеше ли отново да стане щастлив? Разбира се, че можеше. Трябваше просто да й каже, че не се чувства щастлив, и двамата заедно щяха да оправят нещата. Тя щеше да ги оправи. Защо си бе тръгнал? Хората, особено женените хора с деца, не си тръгваха само защото не са щастливи. Нали така? Какво го бе направило нещастен? И какво можеше да стори тя, за да го направи отново щастлив?
Защо снощи не му зададе нито един от тези въпроси?
Не може просто да кажеш „Не съм щастлив“ и да си тръгнеш. Трябва да положиш малко повече усилия. Как е възможно той да е бил нещастен, а тя да не е усетила?
Марта се почувства като глупачка.
Бяха се карали, е, не много често — макар че сега, като се замислеше, си даваше сметка, че напоследък караниците им бяха зачестили. Тя беше много уморена, коликите на Мейси, а също ревността и гневните изблици на Матю бяха изцедили силите и на двамата. Но Мейси вече спеше спокойно, а Матю възвръщаше увереността си. Те бяха просто деца, никой не можеше да ги вини.
Затова Марта и Майкъл започнаха да се обвиняват един друг.
Предстоящото преместване също бе създало известно напрежение. Посвещаваното на всеки уикенд на търсене на съвършената къща не беше особено забавно. Вяха се заяждали, препирали, обиждали. И двамата бяха изтощени, нетърпеливи и изразходвани, но се стараеха да изградят общото си бъдеще. А това изискваше усилие. Затова той работеше толкова до късно. Беше амбициозен и искаше да изгради бъдеще за тях — винаги бе твърдял, че това е най-голямото му желание. Това не би могло да се промени, нали? Не и просто така. Може би бе преуморен от работата си? Възможно е, но нали все повтаряше колко обича работата си.