Всяка следваща фраза, която започваше с „и защото“, беше изричана на все по-висок глас и с нарастващо възмущение.
— Може би това просто не му е харесвало. Просто не му харесват кавгите и оплакванията ми. Затова толкова често отсъстваше.
— А не му ли мина през ума да остане у дома и да ти помогне?
— Не.
— И какви са тези глупости, че не може да се среща с приятелите си? Той изобщо не би се виждат с никого, ако не беше ти. Ти каниш гости на вечеря, ти планираш пикници в почините дни, ти уреждаш да отидете на кино, ти помниш рождените дни на приятелите ви и имената на децата им.
— Знам, обаче той иска по-често да се среща сам с момчетата. Наистина работи ужасно много.
— Да, повечето от тях прекарва по ресторанти.
— Все пак отбелязахме някакъв напредък.
— Как ли пък не — въздъхна Елайза.
Марта изглеждаше наранена и тя съжали за невъздържаността си.
— Трябва да се боря за него — заяви Марта.
— Защо?
— Защото е мой съпруг и защото така постъпват хората. Борят се за съпрузите си.
Само че Елайза едва ли би я разбрала. Тя не бе омъжена. Несъмнено имаше право — като негова съпруга и майка на децата му Марта беше длъжна да направи абсолютно всичко, за да се опита да спаси брака си. Макар понякога да й се струваше, че е единственият човек на света, който е достатъчно старомоден, за да вярва в подобно нещо.
Обичаше го. И едновременно с това го мразеше.
Обичаше ли го, или го мразеше? Беше й почти невъзможно да прецени.
Елайза беше ужасно ядосана. Най-вече на Майкъл, защото беше толкова слабохарактерно и разочароващо копеле, но също и на сестра си, задето насърчаваше това негово поведение. Нямаше представа, че толкова презира начина на живот на зет си. Понякога й се бе струвало, че сестра й сякаш се е върнала в петдесетте години, но никога не бе поставяла под съмнение ролята на Марта — всъщност понякога дори бе копняла за нея. Е, поне за отделни моменти. Да не си задължен да работиш си имаше своите предимства. Завиждаше на сестра си, че не й се налага да се притеснява в какво настроение ще бъде шефката й, че не трябва да се бори с навалицата в метрото всяка сутрин и вечер, че не трябва да се занимава с досадни поръчки за покупки, които никога не отговаряха на пристигналите след това сметки и фактури. Разходките с децата в парка, рисуването, печенето на торти изглеждаха направо песен. Освен това винаги й се бе струвало, че Марта е щастлива. Елайза не искаше да се намесва, а и не се налагаше. В крайна сметка какво знаеше тя за брака, особено пък за брака на други хора?
Само че в момента дори един сляп, глух и ням непознат би прозрял онова, което сестра й не успяваше. Майкъл беше неразумен, безотговорен и нагъл боклук.
О, почувства се много добре, след като го каза, макар и само наум.
Елайза почти ежедневно насърчаваше Марта да промени стратегията. Твърдеше, че вече достатъчно се е опитвала да бъде ведра и красива, разумна и резервирана, толерантна и издръжлива, обаче Майкъл не е откликнал. Защо да не опита нещо по-уверено и да не вземе контрола донякъде в свои ръце? (Имаше предвид Марта да престане да се държи като изтривалка, само че успя да се въздържи и не го каза.)
— Трябва да не те открива толкова лесно. Трябва да излизаш повече. Не можеш да останеш вързана за телефона до края на дните си. — Марта я изгледа ужасено. — Не че този… ъ-ъ-ъ… проблем ще продължи до края на дните ти, обаче… — Елайза се отказа и без друго достатъчно се бе закопала.
— Но къде да отида и с кого? Нямам истински приятели.
— Това не е вярно.
— Ами поне в момента не мога да говоря с никого.
— Защото сама си решила да не им казваш в какво положение се намираш. Ако беше по-откровена с тях, може би щяха да ти окажат някаква подкрепа.
Всъщност Елайза малко се бе изморила да бъде единственият човек, когото Марта занимаваше с проблемите си. Тя беше сестра на Марта и като такава беше най-добрата й приятелка, обаче именно защото й беше сестра, беше длъжна да й поднесе най-здравословната доза от казването на нещата „право куме в очи“.
— Но това би било толкова унизително. Майкъл скоро ще се върне у дома. Не бих могла да понеса снизходителните им погледи, съчувствието или самодоволството им. Представи си, ако всички разберат, че съм го приела обратно след такова…
— Брутално отхвърляне — довърши изречението й Елайза. — Според мен не си справедлива с приятелите си. Ще видиш, че хората ще ти съчувстват много по-искрено, отколкото предполагаш.