Не беше сигурна, че и тя го харесва. У нея се прокрадвала подозрението, че всъщност става дума за новите дрехи на царя. Бяло платно, закачено на бяла стена? Ценеше символиката, обаче да плати петдесет хиляди лири за тази инсталация, когато децата в нужда в много страни можеха да спасят зрението си с храна само за няколко лири, не й се струваше редно. Какви чувства можеше да предизвика у нея нещо толкова фалшиво?
В галерията нямаше много хора. Големите галерии в града привличаха туристи през всеки ден от седмицата, но организаторите на нещо толкова специализирано като това не биха могли да се надяват, а вероятно и не се стремяха към тълпи от посетители. Кураторът на галерията приемаше експозицията твърде на сериозно, за да иска да привлече масовата публика и да спечели одобрението й. Марта се залита дали не усеща липсата на нещо (освен на съпруга си). Дали не пропускаше нещо от културна гледна точка? Останалите трима-четирима души в галерията изглеждаха напълно погълнати от изложените им произведения. Може би тя беше еснафка. Един мъж стоеше пред онова голямо черно платно („Липса“) вече дванайсет минути — беше засякла времето. Какво толкова го бе очаровало. Защо хората забавят крачка, докато разглеждат картините в някоя галерия? Дали нещо ги завладява? Дали това е признак на уважение?
Или просто скуката най-сетне е изцедила запасите им от енергия и те се шляят, защото са потиснати?
Може би съпругата на този мъж неотдавна го е напуснала? Ако е така, можеше да разбере защо той беше като парализиран от картината, наречена „Липса“.
Божа, каква потискаща изложба!
Вратата на галерията се отвори широко и вътре проникна малко есенно слънце, което освежи потискащата обстановка. Уличното движение и пешеходците се носеха покрай галерията — приглушеното и разсеяно бръмчене на тънещите в културно невежество. Марта толкова искаше да е навън с тях и да се наслаждава на слънцето, вместо да се рови в скучния каталог, изреждаш значението на различни видове заличаване. Изведнъж изпита завист към хората извън галерията за тяхното блажено безразличие.
Какво търсеше тук? Майкъл харесваше модерното изкуство, не тя. Оставаше й да види още четири платна в залата и три в съседното по-малко помещение.
Можеше просто да излезе.
Да си тръгне.
Да се присъедини към културно невежите, щастливи хора на улицата. Мисълта й се стори кощунствена, но в същото време я накара да се усмихне. Никога не си беше тръгвала по средата на филм, макар някои от филмите да бяха абсолютен боклук — струваше й се непочтено по отношение на хората, които харесваха филма. Никога не бе оставяла недочетена книга, колкото и зле да бе написана — струваше и се грубо по отношение на автора. Ако си тръгнеше от галерията сега, поемаше риска да засегне персонала и да си навлече неодобрението им. Но отвън беше толкова прекрасно, а изложбата изобщо не й харесваше.
Марта неусетно се озова на улицата. Силното есенно слънце топлеше лицето й, докато хладният вятър си играеше с косите й и развяваше дългото й палто, което танцуваше като вълшебните дрехи от филмчетата на „Дисни“, които Матю толкова харесваше. Любимото му филмче беше „Пепеляшка“ — Марта не бе казала това на Майкъл, понеже й се струваше, че по някаква причина той не би го одобрил.
Откри едно кафене и си поръча кафе с мляко и голяма кифла с боровинки. В момента можеше да яде каквото си поиска, без да напълнява. Защо да не се възползва? Не че беше яла бог знае колко през последните няколко седмици. Готвеше много неща с намерението добре да се натъпче, обаче още при първата хапка стомахът й се свиваше. По някаква причина излизането от галерията бе станало причина да огладнее и тя изяде цялата кифла. След това облиза пръста си и обра с него трохите от чинията. Когато приключи, отиде да потърси телефонна кабина.
Беше около четири и половина и улиците бяха оживени. Толкова много живот. Такава врява. Толкова неща се случваха. Стори й се странно, че животът край нея упорито продължава, сякаш нищо не се е случило. Толкова много хора категорично заявяваха, че не е станала космическа катастрофа — заявяваха го най-нахално, като чакаха автобус, ядяха сандвичи, позволяваха на кучетата си да замърсяват тротоарите.