Безброй майки си проправяха път с детските колички по претъпканите улици и успяваха да преодолеят твърде тесните и тежки врати на магазините. Напоследък Марта започна да обръща внимание на левите ръце на жените, които бутаха детски колички. Дали бяха омъжени? Тя беше единствената самота майка сред всичките си приятелки. Не че наистина беше самотна майка — беше сигурна, че това положение е само временно, но ако да кажем, станеше самотна майка, тогава щеше да е единствената сред познатите си. Тази мисъл не й вдъхна утеха. Първо, не желаеше да прави нищо извън общоприетото. Предпочиташе да се вписва. Второ, и това беше главното, защо те не успяха, след като всички останали бяха успели? Потръпна. Последният път, когато бе гледала левите ръце на жените, които срещаше, беше малко след като навърши двайсет години и искаше да се сгоди. И тогава също й се струваше, че всяка носи пръстен. Погледна собствените си пръстени, красиви и класически. Обикновена златна халка и пръстен с няколко диаманта. Камъните все още искряха ярко и подигравателно.
Измамно.
Марта се вгледа по-внимателно. Всички майки без изключение изглеждаха напрегнати. Заети и неспокойни. Значи пръстените не ги предпазваха от това, нито пък им помагаха да се справят с изтощението. Марта кимна и леко се усмихна на две от жените. Те откраднаха секунда от тревожните размишления какво да купят за чая и отвърнаха на усмивката й.
След като Майкъл си тръгна, Марта престана да се интересува особено какво тя или децата ще хапнат със следобедния чай. Изведнъж й се прииска да се върне обратно в света на тези тривиални неща, винаги бе твърдяла, че животът е в подробностите. Подробности като това да намериш най-подходящата чаша с Телетъбис, от която Матю да пие плодовия си сок. Тя придаваше голямо значение на дреболиите, а Майкъл — никакво. Запита се дали някога отново ще има сили за истинско обвързване. Надяваше се. Пое дълбоко въздух. Въздухът наистина ухаеше приятно. Прозрачен и остър. Постара се да изправи рамене, защото още от ученичка ходеше по-прегърбена.
Наблюдаваше как една млада майка и момиченцето й избират тиква. Тя също трябваше да купи. Можеше да издълбае нещо, немного страшно, например котка. Мейси беше мъничка за страшен тиквен фенер, може би щеше да се уплаши. Ако купи тиква, можеше да я издълбае тази вечер, така щеше да си има занимание. Подаде парите за една голяма и тежка тиква и изпита смътното усещане за съпричастност, за принадлежност. Самотата, която повече или по-малко я поглъщаше след напускането на Майкъл, леко се оттегли.
Можеше ли да принадлежи на нещо друго, а не на Майкъл?
Освен жените с колички по улиците се движеха много групи ученици, които отлагаха неизбежния момент на прибирането си у дома и на тормоза за домашните. Дали майките и бащите на всички живееха заедно? Едва ли, не и според статистиката, прецени Марта. Замисли се за Дон, една от най-старите си и най-скъпи приятелки. Тя беше майка на три деца, две от които близнаци, и беше една най-сърдечните, забавни и здравомислещи жени, които познаваше. Родителите на Дон се бяха развели, когато била съвсем малка. Може би тази вечер щеше да й позвъни и да й разкаже какво се случи.
А като се замисли за жените, с които се бе сближила в родилния дом, три от тях бяха от семейства на разведени родители. Марта беше сигурна, че ако се обади на която и да е от тях и сподели проблемите си, те ще й окажат подкрепа. Може и да беше първата от връстничките си, която се развежда, обаче със сигурност не беше първата разведена жена на света. От нищо не следваше, че разведените родители са по-лоши от онези, които остават заедно, или пък че има по-голяма вероятност децата им да имат проблеми. Познаваше много емоционално увредени и неподготвени за живота хора, които произлизаха от добри семейства. Майкъл беше безспорен пример.
Не че при Марта нещата щяха да завършат с развод.
Но ако станеше така.
Спомни си, че търси телефонна кабина, и попита един младеж къде е най-близкият телефон. От дребничкия му ръст заключи, че сигурно е на около дванайсет години, обаче пушеше и едното му ухо беше пробито. Той явно се поучуди, че тази лъскава мадама се нуждае от неговата помощ, но все пак я упъти учтиво, заеквайки смутено и изразявайки се граматически неправилно. Каза „мамка му“ само веднъж.
Марта порови в чантата си. Винаги си носеше портмоне с дребни монети за телефон, за разни автомати и за бакшиши. Най-напред позвъни на майка си, за да провери дали децата са добре. Разбира се, че бяха добре.