— Току-що говорих с мама и децата явно са добре и без мен — каза Марта. Гласът й звучеше измъчено и някак насила, сякаш се опитваше да изрече думите още преди да ги е обмислила.
— Ами това е добре, нали? — попита Елайза. И наистина така смяташе, обаче усещаше, че сестра й е на друго мнение.
— Не съвсем — промърмори Марта.
— Защо, мила? — Елайза направи знак на шефката си, че трябва да излезе с телефона от стаята. Тя нетърпеливо й махна с ръка. Все пак ставаше дума за развод, не за смъртен случай. Въпреки това не побърза да свърши с разговора.
— Знам, че мама и татко се опитват да ми помогнат, като идват да гледат децата два пъти седмично. Наистина е много мило, че ми предложиха да ги гледат тази вечер, обаче… — Тъничкото балонче на щастието, което Марта надуваше, като си тръгна от една скучна изложба, изяде една кифла и купи тиква, се беше спукало. За няколко минути животът й се бе сторил поносим. Само че внезапно отново се почувства самотна и нещастна. Слънцето избра точно този момент да се скрие зад облак. Марта потрепери. — Никой няма нужда от мен. Не мога да накарам Матю да яде пилето с кожичката, за нищо не ставам.
Само след няколко думи щеше да се разплаче. Фактът, че децата се чувстваха щастливи в нейно отсъствие, всъщност говореше добре за нея. Тя искаше да бъдат спокойни и уверени пред други хора. В крайна сметка не ги беше изоставила на някоя гара с провесена през шията табела, бяха с дядо си и с баба си. Само че никога не се бе чувствала толкова самотна и потисната.
— Какво? — Елайза се обърка. Тя използваше най-различни критерии, за да преценява успехите или неуспехите си като личност. Постиженията й на работата, наличието на връзка, която я прави щастлива, дали си бе спомнила да прати на родителите си поздравителна картичка за годишнината от сватбата им — обаче да накараш Матю да яде пилешкото заедно с кожичката определено беше нещо ново за нея. — Виж, ще поговорим за това, когато се прибера. Трябва да тръгвам, шефката ми ме вика. — Елайза се чувстваше ужасно, задето има работа.
— Да, добре. И без друго парите ми свършват. — Марта отчаяно се опитваше да преглътне риданията си. Сестра й го долавяше по гласа й.
— Парите ти ли? Откъде се обаждаш?
— От телефонна кабина на Каледониън Роуд.
— От телефонна кабина ли? — Ама че странно! — Нямаш ли мобилен.
— Не, Майкъл имаше.
Замълчаха. Елайза се бореше с желанието да изстреля: „Е, на теб това не ти върши особена работа, нали?“, а Марта се бореше със сълзите си.
— Е, сега, когато си само момиче в града, ще трябва да си купиш мобилен телефон. Много е важно — пошегува се Елайза.
— Не искам да съм само момиче в града. — Нуждите и желанията на Марта бяха съвсем скромни. Искаше спретнат, топъл и безопасен дом. Нещо, което би трябвало да е гарантирано за човек с нейния произход, възраст и обществено положение. Искаше децата й да са здрави, щастливи и да не се държат като хулигани на детската площадка. Искаше съпругът й да има приличен доход, но — и това беше най-важното нещо за нея — да го печели с работа, която му допада. Искаше родителите й спокойно да доживеят до дълбоки старини. Искаше да не забравя рождените дни на приятелите си. Не желаеше да се развежда. Не искаше, когато стане на петдесет и пет години, сама да обикаля парковете.
Не искаше да е само момиче, което вилнее из града.
— Знам, Марта — решително заяви Елайза. — Обаче това е истината. Независимо дали ти харесва.
18.
Елайза се прибра след девет, което не беше късно, като се има предвид, че беше работила върху окончателния монтаж на видеоклипа на един относително известен състав. Обикновено групите пристигаха в монтажната около единайсет вечерта, а след това настояваха да си поръчат храна, алкохол и наркотици. Понякога истинската работа дори не започваше преди един през нощта. А много често окончателното одобрение се получаваше едва на зазоряване. Тъй като беше най-новият член на екипа, тя винаги трябваше да остава до горчивия край. Понякога й се струваше, че най-важната страна на работата й е в края на сеанса да натовари на таксита членовете на групата възможно най-дискретно. Само че музикантите от тази група бяха професионалисти. Пристигнаха в студиото в два следобед, както се бяха уговорили, нямаше никакви изненади от страна на редакторите при обработката на материала, нито пък желания от страна на групата за промени в последния момент. Клипът стана много готин. Елайза беше горда, че има участие в изработването му, макар и съвсем скромно. Към седем и половина всичко беше подписано, подпечатано и доставено и макар тя също да бе поканена за едно напълно заслужено питае, отклони поканата. Трябваше да се отбие набързо на Тотнъм Корт Роуд, а след това искаше да се прибере у дома по възможно най-бързия начин.