Прегледа снимките, опитвайки се да намери някоя, на която са двамата с Майкъл. Нямаше. Полата й се виждаше на една от снимките, където децата седяха на одеялото за пикник, и имаше три снимки на Майкъл, които беше направила Марта. Бяха режисирани — тя му даде Мейси и го накара да седне до Матю, защото искаше да изпрати на родителите си няколко хубави семейни снимки. Снимките не бяха хубави. Майкъл може и да бе замижал от слънцето, обаче всъщност изглеждаше нацупен и явно позираше неохотно.
Когато отвори третата бутилка, почти не бе в състояние да вижда ясно. Фланелката й издържа и на второто си мокрене за вечерта, когато разля виното. Алкохолът сковаваше мозъчните й клетки, обаче не можеше да премахне болката й. Гърдите я боляха, направо крещяха от болка. Марта искаше да разбере Майкъл, което в момента бе невъзможно, защото тя дори не го познаваше. Вече не. Той не я искаше. И тона беше най-лошото. Не, не беше. Най-лошото беше, че той не искаше децата си. Ето това беше най-лошото. Не, всъщност беше фактът, че той унищожи нейната история. Че хората на снимките й бяха напълно непознати. Освен това бе заличил и бъдещето й. Голямото семейство, големият семеен дом, вечното щастие — всичко бе пометено. Каква ужасна загуба!
Той беше човекът, към когото тя се обръщаше, на когото се доверяваше в продължение на цели десет години, почти целия й съзнателен живот като зрял човек. Той беше най-близкият й роднина, така твърдяха толкова много официални документи, той присъства на раждането на двете си деца. На неговите две деца. Беше виждал какво има в корема и между краката й. Беше гледал как я зашиват и изхвърлят плацентите. Той беше най-добрият й приятел, неин съюзник и неин любовник.
А сега не значеше нищо за нея.
Улови се, че го описва като баща на децата си.
В един и половина през нощта най-сетне заспа. Заспа с дрехите на включено осветление, празните бутилки се бяха търкулнали по пода на кухнята и се бяха спрели до един шкаф, играчките на децата бяха разпилени из къщата, разпилени бяха и накъсаните снимки. В шест и половина Марта се бе събудила както обикновено. Смени пелената на Мейси и й прикови закуска. След това събуди Матю, облече го и се опита да го накара да хапне пълнозърнеста препечена филийка. В седем и половина се обади на родителите си и ги помоли да дойдат.
Когато се събуди за втори път, чу семейството си в градината. Надникна през прозореца и видя как баща й и Матю са се надвесили над зеленчуковата леха и търсят червеи. При вида на плешивината на темето на баща си и на крехкото телце на Матю в гърлото й заседна буца. И двамата изглеждаха толкова уязвими. Видя майка си и Елайза, приведени над Мейси — насърчаваха я да пристъпва, помагаха й да открие независимостта си. Говореха приглушено, Марта се досещаше за какво. Засрами се, че им причинява такова тревоги.
Огледа се в огледалото — лицето й беше подпухнало от алкохола, от недоспиване и от плач. Пролените сълзи бяха превърнали очите й в две цепки. Марта беше твърде изтощена, за да съжалява заради самотното си пиянство. Твърде изтощена, за да се постарае да изглежда бодра заради семейството си. Без да си направи труда да се преоблече, да си сложи чорапи, да измие зъбите си и да се среши, тя се запъти към близката закусвалня. Често бе минавала покрай това място, но никога не бе влизала вътре. Имаше огромна нужда от порция пържени яйца.
Чаят имаше вкус на веро. Марта се опита донякъде да се утеши с мисълта, че чашата поне е била измита. Удиви се с каква лекота бе влязла в кафенето (пълно с набити строители и без нито една жена сред клиентите) и си бе поръчала силен чай и едно (не, хайде да бъдат две) пържени яйца. Строителите четяха таблоидите. Задниците им се бяха разплули върху тесните дървени столове, а коремите преливаха над коланите им. На тях обаче не им пукаше. Марта завидя на блаженото им спокойствие.
Беше слънчева ноемврийска сутрин. Не й беше толкова студено, колкото можеше да се очаква, само че нали я предпазваха предизвиканите от алкохола горещи вълни. Избра си място близо до прозореца.
Есенното слънце пръскаше лъчите си върху заскрежения път и създаваше впечатлението, че улиците на Лондон са павирани с диаманти. Влизаше през прозореца и си играеше с металните солници, със захарницата, с ножа и с вилицата й и с мазнината по пържените й яйца, като караше всичко да изглежда скъпоценно. Ако Марта не беше толкова измъчена, сигурно щеше да си помисли, че малката мазна лъжичка е направо божествена.